Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Във всяко село и град ще се учи магия и ще открием, че много, много повече хора имат дарби, които могат да се използват, за да подобрят живота си и живота на тези около тях — продължи той. — Няма да е в покварените ръце на управители и сатрапи. Докато се учим, мисля, че ще открием, че всеки, всеки е целунат от светлината. Някой ден всеки ще притегля. Помисли какви гении на магията има дори днес там, някъде навън — гении, които биха могли да променят света! Но точно сега може би са тирейци и не могат да си позволят да идат до Хромария. Или са парийци и деят им не харесва фамилиите им. Или илитийци и са затънали в суеверието, че магията била зло. Помисли за незасетите поля. Помисли за децата, които гладуват за хляба, който нямат, защото нямат притеглящите, които да наторят нивите. С кръв са оцапани ръцете на Хромария — и никой от тях не го разбира! Това е тиха смърт, бавна отрова. Хромарият е изцедил живота от сатрапиите капка по капка. Това е нашата борба, Аливиана. За друго бъдеще. И няма да е лесна. Твърде много хора печелят твърде много от сегашната поквара, за да отстъпят лесно. И те ще пращат хора да умират за тях. И това разбива сърцето ми. Ще жертват същите хора, които ние искаме да освободим. Но ние ще ги спрем. Ще се погрижим да не могат да го направят отново, та неродените още поколения да получат един по-добър свят от този, който имаме ние.

— Всичко, което казвате, звучи добре, но доказателството е в яденето, нали? — каза Лив.

Той се усмихна широко.

— Да! Точно това искам от теб, Лив. Притегли. Точно сега. Свръхвиолетово. И мисли. И ми кажи какво мислиш. Няма да бъдеш наказана. Каквото и да е.

И тя го направи. Попи в себе си онази чужда, невидима светлина и я остави да потече през нея, усети как прочисти всички емоции от нея до свръхрационалност и почти безтелесен разум.

— Вие сте практичен човек — заговори тя с равен глас. Интонацията беше ненужно украшение, когато си обзет от свръхвиолета. — Може би романтичен също така. Странно съчетание. Цял ден сте изпълнявали задачи и се чудя дали аз не съм просто последната в списъка. Не мога да преценя дали това е прелюдията към съблазняване, или просто обичате жените да ви се възхищават. — Отчасти се уплаши от това, което каза — каква дързост! Но вместо да се изчерви, се потопи още по-дълбоко в безпристрастността на свръхвиолета.

Принцът отвърна лукаво:

— Рядкост са мъжете, които не биха се замаяли от жени, които са замаяни от тях.

— Значи съм банално права за второто. — Радваше се на вниманието й, на усилващото й се възхищение, но почти не я беше докосвал, дори когато имаше поводи за това. Не се наведе към нея, докато говореха. Беше увлечен интелектуално, но не телесно. — Но това не е съблазняване.

Той не изглеждаше съвсем доволен.

— Уви, огънят, който ми взе толкова много, ме лиши и от по-простите наслади на плътта. Не че ги презирам. Но никакви лудории на зелен не са за мен.

Поради обездвижването, причинено от белезите от изгоряло по лицето му, и обездвижването от луксините, които сплиташе в кожата си, не можеше да се долови нищо освен най-откритите изражения на лицето му, но това не означаваше, че не изпитва чувства дълбоко в душата си, напомни си тя. В очите му се вихреха цветове, но Лив си помисли, че те са само частичен признак за емоциите му, когато почувства нещо силно. Но пък можеше да гледа на тях като на шифър.

Свръхвиолетът обичаше шифрите. Обичаше да ги разбива.

— Знаеш ли кой бях? — попита я Цветния принц.

— Не.

— И няма да ти кажа. Знаеш ли защо?

— Защото не искате да го знам? — подхвърли тя рисковано.

— Не. Защото свръхвиолетовите обичат да изравят тайни. И ако не те отпратя да изровиш нещо, което няма значение за мен, би могла да се окажеш достатъчно умна, за да изровиш нещо, което не искам да се знае.

— Зловещо — отрони тя преценяващо.

От него изригна луксин и я порази в гърдите. Тя се олюля и свръхвиолетът се изплъзна от хватката й. Усети как нещо я стегна за шията.

Изрита, щом осъзна, че са я вдигнали от пода. Не, не беше просто вдигната от пода, беше надвиснала от ръба на терасата, юмрук от луксин беше обхванал цялата й глава и я държеше във въздуха. Вкопчи се в юмрука и се помъчи да се издърпа, помъчи се да вдиша, да отслаби хватката му… в паника, без дори да съзнава, че отслабването й е последното нещо, което трябва да иска. Паднеше ли от такава височина, щеше да умре. Главата й се сгорещи, всички вени се издуха, очите й сякаш щяха да избухнат.