Брент Уикс - Заслепяващият нож

Дежурните черногвардейци бяха Аханен и Джур. Никой от двамата не изглеждаше доволен, но отдадоха чест на Карис и прехвърлиха защитата на нея. Живот, светлина, цел.

Гавин слезе по стъпалата и зае мястото си. Не подаде ръка на Карис, за да й помогне да стъпи в кануто, и тя го оцени. В момента двамата не бяха някакви си лорд и лейди. Тя беше неговият защитник, и точка.

Щом обаче хвана греблата, каза:

— Без синьо този път, а?

Последния път, когато бяха плавали заедно, го беше обвинила, че използва син луксин за корпуса, защото синьото бе направо невидимо на фона на вълните и я беше изнервило.

Той изсумтя.

Не трябваше да му го казва. Той несъмнено бе направил кануто от жълто, за да е добър към нея. Беше се оплакала от това, което бе направил предния път, тъй че сега го бе направил различно. А тя му го беше хвърлила в лицето. „Браво, Карис.“

Загребаха в мълчание, на запад. Когато се отдалечиха на половин левга, Гавин даде знак, че трябва да спрат, и каза:

— Показах им на всички плъзгуна вчера, но станаха много неща. Много неща. — Сигурно и така можеше да се опише паниката на петдесет хиляди безпомощни хора, когато разберат, че са нападнати от морски демон, а след това видят как Призмата го примамва надалече самичък с помощта на магия, каквато никой от тях никога не е виждал. — Не исках днес да дам наръчник на всички притеглящи как да си го направят сами. Само защото една тайна рано или късно ще се разкрие още не значи, че трябва да я изкрещиш от покрива. — Замълча, осъзнал сякаш, че може би не Карис е подходящият човек, на когото да каже това.

— Е, и накъде отиваме? — попита Карис. Тя също не искаше да говорят за това сега.

— Казах на хората си, че ще отида да им подготвя място.

— Едно е да кажеш, друго е да го направиш.

Гавин отвори уста, но се поколеба. Облиза устни. Не каза каквото се канеше да каже.

— Права си. Въпросът е, че имам петдесет хиляди бежанци. Ако ги настаним в някое от малките крайбрежни тирейски градчета, ще затруднят местните и пак ще са под заплахата на Цветния принц. Ще са беззащитни и ще измрат от глад дори да не ги нападне. Работата е, че — най-вече по несправедливи причини — никой няма да иска да помогне на една пасмина тирейци.

— Тъй че си измислил по-сложно решение.

— Не сложно. Елегантно. Добре де, би могла да го наречеш и сложно. — Започна да притегля и оформя лопатките за плъзгуна. — Ще ги настаня на Острова на ясновидците.

Наистина беше луд.

— Целият остров е заобиколен от рифове. Никой не може да вкара кораби там.

— Аз мога.

— А как ще се отнесат ясновидците към това? — попита тя.

— Ще се изненадат, предполагам. Не съм им го казал още.

— О, чудесно.

— Кой знае? — каза Гавин. — Те са ясновидци. Може би са видели идването ми. — Усмивката му повехна в зноя на неодобрението й.

Последния път, когато бяха плъзгали заедно, се бяха държали за ръце, Карис стискаше неговата, за да подава ритъма и така да гребат заедно. Този път той не протегна ръката си към нея. Добре. Спести й труда да откаже.

Все пак влязоха в ритъм и започнаха да ускоряват. След половин час планините на Острова на ясновидците изникнаха пред очите им. Но бяха по-далече, отколкото изглеждаше, и отне още няколко часа, докато се приближат до острова. Дори тогава Гавин не подкара право към него, а зави на юг между острова и Тирея. Планината Карсос едва се очертаваше в далечината.

Най-сетне Гавин зави на север към един огромен залив — голям плитък полумесец, достатъчно голям, за да се вмести в него цялата му флота, но прекалено широк, поне според Карис, за да предложи защита от зимните бури, които щяха да забушуват между острова и континента до няколко месеца.

Нямаше никакви селища по брега, разбира се. Този остров беше табу. Забранен, свещен. Луцидоний го беше дал на ясновидците преди стотици години. И, разбира се, беше заобиколен от рифове, които щяха да унищожат всеки кораб с по-голямо газене от кану или плъзгун, а дори и те едва щяха да се справят тук при висока вълна.

Щом се приближиха — плъзгаха се само на педя над коралите, — Карис видя огромен кей, изпънат от пустинния бряг. Кей, който блестеше като злато… кей от плътен жълт луксин. Канеше се да попита Гавин за това — той ли го бе сътворил? Тук ли беше идвал през последните няколко дни? — когато видя още нещо.

На пясъчната ивица стояха поне двеста въоръжени мъже и жени.

— Гавин, тези хора май изглеждат ядосани.

Развеселен, той повдигна за миг вежди.