Фредрик Бакман - Бьорнстад

Когато остава сама в стаята заедно с Мая, тя се навежда и казва:

– Знам, че е ужасно неприятно. Опитваме се да приключим с всичко възможно най-бързо.

Момичето я поглежда в очите и кима, стиснало здраво зъби. Обикновено сестрата много внимава да спазва професионална дистанция и учи по-младите си колеги на същото. „Тук ще идват хора, които познаваш, но трябва да се отнасяш с тях като с пациенти, това е въпрос на авторитет.“ Но сега думите изпращяват в гърлото ѝ:

– Казвам се Ан-Катрин, мъжът ми е стар приятел на баща ти.

– Мая – прошепва Мая.

Ан-Катрин докосва нежно бузата на детето.

– Мисля, че си много смела, Мая.

Петер кара от Бьорнстад обратно до Хед. Влиза в болницата, готов да разкаже триумфално на Мая, че полицията е задържала Кевин. Че тя ще получи възмездие. Но прекрачва прага на стаята и я вижда. На света няма нищо по-мъничко от детето ти, легнало в болнично легло. Тук няма възмездие. Петер сяда до дъщеря си и плаче, защото не е човек, който може да убие някого. Накрая пита:

– Какво да направя, Мая? Кажи ми какво мога да направя...

Дъщерята гали баща си по наболата брада.

– Обичай ме.

– Винаги.

– Повече, отколкото обичаш хокей и Дейвид Боуи?

– Безкрайно повече, Семчице, безкрайно повече.

Тя се засмива. Колко странно, че този прякор отпреди десет години има такъв ефект. Когато беше на пет, Мая ядеше ябълките цели, със семките и всичко. Когато стана на девет, накара татко да спре да ѝ вика така, след което прякорът тайно ѝ липсваше.

– Имам нужда от две неща – прошепва тя.

– Нека позная: Ана и китарата? – казва той.

Тя кима. Мира се връща в стаята. Ръцете на родителите се докосват мимолетно. Когато Петер стига до вратата, дъщеря му се провиква:

– И трябва да говориш с Лео, татко. Той страшно ще се изплаши.

Майката и бащата се споглеждат. Колко ли години сърцето ще ги пробожда така, сякаш получават инфаркт, когато си спомнят този миг? От всички хора, точно в днешния ден, Мая бе тази, която не забрави за малкия си брат.

Ан-Катрин седи в стаята за персонала и се взира в стената. И тя като всички други е разбрала, че полицията е отвела Кевин, но е една от малцината, които знаят защо Мая е в болницата и разбират връзката. Мая не разпозна Ан-Катрин. Кевин също не би го направил, въпреки че тя е седяла в публиката по време на почти всички хокейни мачове, още откакто той беше хлапе. Някои родители си остават безлики в очите на децата.

Праща съобщение на сина си: „Успех днес“. Бобо веднага отговаря: „Кев?? Чу ли нещо??“. Майката лъже: „Не. Нищо. Опитай да се съсредоточиш върху хокея, миличък!“. Минават няколко минути, преди той да отговори: „Ще спечелим за Кев!!“. Тя преглъща тежко и пише: „Обичам те“. Бобо отговаря като тийнейджър: „Окей“.

Ан-Катрин се обляга назад в твърдия стол, поглежда към тавана на стаята и се замисля за всички деца, които толкова ги боли. Човек вижда какво ли не в тази болница. Затова много от колегите ѝ са в отпуск по болест. За сестрите и лекарите няма лятна почивка като в хокея, няма последен съдийски сигнал, няма пауза между третините. Цялата година е един дълъг сезон, ден след ден, а това може да пречупи дори най-коравите. Дори жителите на Бьорнстад.

А когато и най-коравите не могат да се справят, кой ще поведе хората?

Давид се поизправя и прочиства гърло, за да привлече вниманието на момчетата, но се спира, тъй като вижда, че вече са започнали да се успокояват. Не заради него, а заради Бени. Той застава в средата на автобуса, поглежда поред съотборниците си в очите и накрая спира погледа си върху Филип, мълчаливо момче, което е една година по-малко от повечето играчи и живее през три къщи от Кевин.

– Когато бяхме малки, Филип, и ти беше нещастен, защото беше най-малкият и най-слабият в отбора, когато не можеше дори да пратиш шайбата над жълтата линия на мантинелата, какво ти каза Давид тогава?

Филип гледа смутено в скута си, но Бени хваща брадичката му и повдига главата му нагоре. Филип не просто беше една година по-малък, ами дълго време изоставаше толкова много от играчи като Бобо чисто физически, че никой не обърна внимание на това колко е добър във всичко останало. Той е от момчетата, които стават невидими в съблекалнята, никога не казват нищо, никога не създават неприятности, просто се движат с останалите. През последните три години, с обичайния си плах маниер, Филип се е превърнал в най-добрия защитник в отбора, без никой да забележи.

– „Майната им на другите, съсредоточи се върху това, което можеш да промениш“ – отговаря Филип тихо.