Фредрик Бакман - Бьорнстад

Веднъж чу, че най-добрият начин да се подготвиш ментално за родителството е да отидеш с група добри приятели на рок фестивал, където да спите на палатка и да пушите хашиш. Ще се препъваш наоколо, постоянно страдайки от остра липса на сън, по дрехите ти ще има петна от храна, която най-често не си ял ти самият, ушите ти ще пищят, няма да можеш да се доближиш до локва, без някой ухилен глупак да скочи в нея с двата крака, нито ще можеш да отидеш до тоалетна, без някой да крещи отвън и да блъска по вратата, ще те будят посред нощ само защото някой си е „мислел за нещо“, а на сутринта ще се будиш, защото някой те е напикал.

Може и да е вярно, но не помага. Защото никога не можеш да се подготвиш за чувствителността, която идва с появата на децата ти. Не чувствата, а чувствителността. Петер не бе предполагал, че е възможно сетивата му да са изострени дотолкова, че едва да издържа да живее в собствената си кожа. След раждането на Исак дори най-тихите звуци ставаха оглушителни, най-малката уплаха се превръщаше в ужас, всички коли започнаха да се движат по-бързо, а той не можеше да гледа новините, без да получи нервен срив. Когато Исак умря, Петер си мислеше, че ще се вцепени, но вместо това сякаш порите му се отвориха и дори самият въздух започна да му причинява болка. Само един недоволен поглед от страна на някое от децата, особено дъщеря му, можеше да разкъса гръдния му кош на парченца. Докато растеше, искаше единствено животът да се забърза, а сега най-голямото му желание е всичко да се забави. Часовниците да спрат и Мая никога да не порасне.

Обича я нечувано много заради това, че винаги го кара да се чувства глупав. Не ѝ е помагал с домашните от години, но тя все пак му задава въпроси от време на време, просто заради жеста. Когато беше малка, Мая се преструваше, че е заспала на задната седалка, така че татко ѝ да я отнесе вкъщи на ръце. Той винаги се оплакваше, когато трябваше да мъкне както торбите с храна, така и дъщеря си, докато в същото време бута количката на Лео, но тайно обичаше здравата прегръдка на Мая около врата си. Именно по това разбираше, че се прави на заспала. Когато наистина спеше, тя бе като кофа с вода в ръцете му, но когато се преструваше, заравяше нос дълбоко в шията му и го прегръщаше така, сякаш се боеше да не го изгуби. Откакто Мая стана твърде голяма за това, тези мигове липсват на Петер всеки ден. Преди година дъщеря му си изкълчи крака по време на спортен полуден и той отново трябваше да я пренесе от колата до къщата. Никога не се е чувствал като толкова лош родител, колкото когато осъзна, че му се иска тя да си изкълчва крака по-често.

Стои с ръка на вратата ѝ, но не чука. Телефонът му продължава да звъни. Толкова е разсеян, че все още държи порцелановата си чаша кафе, когато се качва в колата.

Мира кръстосва магазина за хранителни стоки, като следва списъка си, съставен в точен ред според разположението на стоките по рафтовете. Не като списъците на Петер, които са напълно произволни, в резултат на което той винаги пазарува така, сякаш се готви за апокалипсис и ще зарежда бомбоубежище.

Всички я поздравяват, някои ѝ махат чак от другия край на магазина, персоналът се усмихва, а Фрак излиза от офиса си, подтичвайки, облечен с фланелка на Бьорнстад с номер девет и името „Ердал“, изписано на гърба. Запътил се е към залата, но не може да спре да приказва. Мира го слуша търпеливо, поглеждайки с едно око към часовника си. Не иска Петер и Лео да потеглят, преди да се е прибрала.

Докато прибира торбите в колата, една от тях се къса. Хората на паркинга започват да се надпреварват кой да събере авокадотата. Така добре познават мъжа ѝ, спортния директор. И въпреки това изобщо не го познават.

„Сигурно много се радва, че заминава за мача!“, казва някой, а Мира кима, макар да знае, че той мрази да пътува. Откакто Исак заспа за последен път, Петер почти не е оставял Мая и Лео сами за цяла нощ. Мира е пътувала много повече по работа, по едно време дори държеше готов куфар за ръчен багаж в гардероба. Петер се шегуваше как подозирал, че тя има и „таен банков сейф, в който държи боя за коса, фалшиви паспорти и пистолет“. Мира така и не му каза колко я наранява това. Знае, че е егоист, презира се заради това, но почти ѝ се иска Лео да си бе останал вкъщи. Сега не става дума просто за командировка, а за нещо, което Петер прави като баща, затова пътуването не изравнява статистиката и не прави така, че Мира да изглежда малко по-малко погълната от себе си.