Фредрик Бакман - Бьорнстад

Глигана стои в сервиза, избърсва маслото от ръцете си, почесва брада. Бобо седи на един стол с гаечен ключ в ръка, взира се хиляди километри напред в нищото, лицето му е покрито с корички и синини. Утре ще го водят на зъболекар. Хокеят и друг път му е нанасял рани, но този път е различно. Таткото диша напрегнато, придърпва един стол.

– Не ми идва отвътре да говоря за чувства – казва той, гледайки в пода.

– Няма проблеми – измърморва синът.

– Опитвам да покажа по други начини, че... обичам теб, братята и сестрите ти.

– Знаем го, татко.

Глигана прочиства гърло, устните му едва помръдват под брадата.

– Двамата с теб имаме какво още да си кажем. След онова с Кевин... трябваше да говоря с теб. За... момичета. Ти си на седемнайсет, скоро ще си зрял мъж, а също така си ужасно силен. Това носи със себе си голяма отговорност. Трябва да... се държиш добре.

– Татко, никога не бих направил... на момиче... никога не бих...

Глигана го прекъсва.

– Не става дума само да не навредиш на някого. Важно е и да не си мълчиш. Проявих се като страхливец. Трябваше да кажа нещо. А ти... да му се не знае, момче...

Той потупва внимателно сина по част от отоците. Не иска да каже, че се гордее, защото Ан-Катрин му е забранила да се гордее със сина си, когато той се бие. Все едно можеш да забраниш гордостта.

– Това, което направи Кевин, аз никога не бих... – прошепва Бобо.

– Вярвам ти.

Гласът на сина се пропуква от смущение.

– Ама ти не разбираш, с момиче, аз дори не съм, знаеш...

Таткото разтърква неловко слепоочията си.

– Не ме бива в това, Бобо. Но... имаш предвид, че...

– Още съм девствен.

Таткото масажира брадата си и опитва да не изглежда така, сякаш предпочита да му забият длето в челото, отколкото да води този разговор.

– Окей, но си наясно с цветята, пчеличките и всички тия глупости... знаеш как става?

– Гледал съм порно, ако за това питаш – казва Бобо с ококорени, неразбиращи очи.

Таткото се прокашля сдържано.

– Трябва... окей, дори не знам откъде да започна. По-лесно ми беше да ти обяснявам за двигатели.

Бобо сключва големите си ръце около гаечния ключ. Раменете му скоро ще са широки колкото бащините, но гласът му е безкрайно млад, когато пита:

– Аз, такова... путьовско ли е, ако... такова, ако искаш първо да се ожениш? В смисъл, трябва да е специално... първия път... искам да обичам някого, а не просто да... чукам. Това прави ли ме путка?

Смехът на таткото отеква между стените на гаража така внезапно, че Бобо изтървава гаечния ключ. Смехът не е от звуците, с които сервизът е свикнал.

– Не, момче, не, не, не. Божке. Стегни се. Това ли искаш да питаш? Не, нищо не те прави. Става дума за личния ти живот, на хората не им влиза в работата.

Бобо кима.

– Може ли да питам още нещо?

– Разбира се...

– Как разбираш дали пишката ти изглежда добре?

Гръдният кош на таткото се разширява, повдигнат от въздишка, тежка като разбит кораб. Той затваря очи и разтърква слепоочията си.

– Ще ми трябва уиски, ако ще говорим за това.

Ан-Катрин се крие зад една врата до гаража. Чува всичко. Никога не е била по-горда с някого от тях. Глупаците.

Фатима се качва в автобуса за Хед със сина си. Седи в съседната стая, докато той дава показания. Никога не е била по-изплашена, нито за себе си, нито за него. Полицията го пита дали е бил пиян, дали в стаята е било тъмно, дали е миришело на марихуана, дали изпитва по-специални чувства към въпросната млада жена. Той не се поколебава за нито един детайл, не заеква, като отговаря, не блуждае с поглед. Час по-късно Кевин седи в същата стая. Питат го дали се придържа към своята версия на историята, дали все още твърди, че младата жена е имала полово сношение с него доброволно. Кевин хвърля поглед към своя адвокат. После към баща си. След това поглежда полицая право в очите и кима. Дава думата си. Заклева се. Придържа се към историята си.

През цялото си детство момичетата слушат, че трябва просто да дават най-доброто от себе си. Че ще е достатъчно, ако просто правят каквото могат. Когато самите те станат майки, казват на дъщерите си, че това е вярно, че ако правим всичко възможно, ако сме честни и работим здраво, грижим се за семейството си и се обичаме, всичко ще се нареди. Всичко ще е окей и няма от какво да се страхуваме. Децата имат нужда от тази лъжа, за да могат да заспят спокойно, а родителите имат нужда от нея, за да могат да станат от леглото на следващия ден.

Мира седи в офиса си и вперва поглед в колежката, щом тя влиза вътре. Колежката държи телефона си в ръка, има приятел в полицейското управление в Хед, лицето ѝ е почервеняло от мъка и гняв. Не може да каже думите на Мира. Написва ги на парче хартия и не се отдръпва, когато Мира го хваща, за да го прочете. Когато тялото ѝ полита към пода, колежката е до нея, за да я хване. Да крещи с нея. Съобщението съдържа само две изречения. Пет думи. „Разследването прекратено. Липса на доказателства.“