Чак Хоган: Заразата

По-тревожното беше в това, че каквото и да беше се случило, то бе станало в промеждутъка от две до три минути след разрешението за кацане. Какво може да се скапе толкова бързо?

Ло се приближи още, като зави предпазливо зад крилото. Ако онези турбоперки вземеха да решат изведнъж да се задвижат отново, не искаше да я засмучат и накълцат като някоя канадска гъска. Подкара към багажния отсек — зоната на самолета, която познаваше най-добре, промъкна се под опашката и спря под задната изходна врата. Дръпна спирачката и задейства лоста, вдигащ рампата, която при върха си се наклони на трийсет градуса. Недостатъчно, но все пак… Излезе, пресегна се за сигналните палки и се заизкачва по рампата към мъртвия самолет.

Мъртъв ли? Защо си го помисли това? Че това чудо никога не е било живо…

Но за миг в ума й пробяга мисълта за огромен разлагащ се труп, за избелял и изхвърлен на брега кит. Точно на това й заприлича самолетът. На гниещ труп. Издъхващ левиатан.

Почти беше стигнала до горе, когато вятърът секна. А на човек би трябвало да му е известно поне едно нещо за климата над пистите на летище „Кенеди“: там вятърът никога не стихва. В смисъл, абсолютно никога . На пистите винаги е ветровито, с кацащите самолети, соленото блато и ледения Атлантически океан точно от другата страна на Рокауей. Но изведнъж стана адски тихо — толкова тихо, че Ло смъкна големите шумозаглушителни наушници, просто за да се увери. Стори й се, че чува някакво тупкане от вътрешността на самолета, но бързо осъзна, че са ударите на собственото й сърце. Включи фенерчето си и го насочи към десния хълбок на машината.

Проследи кръглото петно на лъча и се увери, че фюзелажът е още мокър и обсипан с капчици кондензирана от спускането пара подобно на обвивка от малки бисери. Миришеше на пролетен дъжд. Светлината на фенера й пробяга по дългата редица прозорци. Всички вътрешни сенници бяха спуснати.

Това беше странно. Това вече я шашна. Уплаши я много. Смалена пред огромната летяща машина, която струваше 250 милиона долара и тежеше 150 000 тона, я обзе смътното и в същото време осезаемо чувство, че стои в близост до някакъв драконоподобен звяр. Спящ демон, който само се преструва на заспал, а всъщност може всеки момент да отвори очите си и ужасната си паст. Този миг наелектризира душата й, по тялото й премина мразовита тръпка със силата на реверсивен оргазъм, вътре в нея всичко се сви и се стегна на възел.

След това забеляза, че един от сенниците вече е вдигнат. Тънките косъмчета по врата й така настръхнаха, че посегна с ръка да ги успокои, сякаш искаше да усмири плашливо домашно животинче. Просто беше пропуснала да види онзи сенник преди. През цялото време си е бил вдигнат. През цялото време.

Може би…

В самолета мракът се раздвижи. И Ло изпита усещането, че нещо отвътре я наблюдава.

Изскимтя тихо като малко дете, но не можа да се овладее. Беше парализирана. Кръвта запулсира кипнала във вените й като по команда, гърлото й се стегна…

И в този момент тя осъзна ясно и недвусмислено, че нещо вътре там се канеше да я погълне …

Вятърът задуха отново все едно, че изобщо не беше спирал и на Ло не й трябваше повторна покана. Заотстъпва бързо надолу по рампата и скочи в конвейера, дръпна на задна с включен клаксон и още вдигната рампа. Чу хрущенето на една от сините лампи покрай пистата под гумите си, когато ускори, наполовина в тревата, наполовина извън нея, право към приближаващите се фарове на половин дузина линейки и аварийни коли.

Калвин Бъс беше превключил на други слушалки и се разпореждаше според националния правилник на ФАА за нарушения и аварии по страничните писти. Въздушното пространство с радиус 5 мили около летище „Кенеди“ беше затворено за всички пристигания и заминавания, което водеше до бързи количествени натрупвания. Калвин отмени всички почивки и заповяда на всеки дежурен контрольор да се опита да се свърже с Полет 753 на всяка възможна достъпна честота. Ситуацията в кулата на летище „Кенеди“ бе толкова близо до хаоса, колкото Джими Епископа някога я беше виждал.

В дъното се бяха струпали представители на летищните власти — типове в тъмни костюми, мърморещи на мобилните си „Некстел“. Това никак не беше добър знак. Странен беше този вроден навик на някои хора — да се скупчват, когато се изправят пред нещо необяснимо.

Джими Епископа опита да се свърже отново. Без резултат.