Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

Повече не говориха за руска литература.

Месец преди раждането на детето приключи ненормираната командировка на Роберт Викторович, която той се опита да удължи до последна възможност, и му беше наредено да се върне незабавно в башкирското село Давлеканово, където трябваше да доизкара въдворяването си в очакване на бъдещето, което все още изглеждаше на Сонечка прекрасно и в което много се съмняваше Роберт Викторович.

И баща й, и майка й — с тежко заболяване на белите дробове — предумваха Сонечка да остане в града поне докато роди, но тя твърдо реши да замине с мъжа си, а и той никак не искаше да се разделят. Точно по този въпрос възникна за първи и последен път леко недоволство от страна на стария часовникар спрямо зетя. Старецът, който дотогава беше загубил сина си и другия зет, безсловесно се беше сближил с Роберт Викторович: разликата в социалния им статус сега, в преобърнатия свят, се оказа несъществена, макар да извади на бял свят всички мними преимущества на интелигента пред пролетария. Колкото до останалото, в подводната част на културния айсберг те бяха едно…

Събраха й багажа за един ден — толкова време беше отпуснато на Роберт Викторович да приключи делата си тук. Майка й, ронейки жълти сълзи, спешно поръби пеленките и със скъпоценната си тънка игла нежно обши камизолките, скроени от старата й риза. Сестра й, наскоро загубила на фронта мъжа си, изплете от червена вълна малки чорапки, забила пред себе си невиждащ поглед. Баща й беше намерил чувал грухано просо, та го разпределяше в малки торбички и непрестанно поглеждаше недоверчиво Соня, която, макар и вече в деветия месец, така беше отслабнала напоследък, че дори не премести копчетата на полата, а бременността й личеше по-скоро не в тялото, а в разплутото лице и подутите устни.

— Момиченце ще е, момиче — тихо подмяташе майка й. — Щерките винаги изпиват майчината хубост…

Сестрата на Соня кимаше равнодушно, а Сонечка смутено се усмихваше и си повтаряше наум: „Господи, ако може, нека е момиченце… ако може, нека е русичко…“

През нощта познат железничар ги качи в малка композиция от три вагона, спряла на километър и половина от гарата, в купе, запазило белези на благороден произход под формата на хубава дървена ламперия. Впрочем меките седалки и подвижните масички отдавна бяха изкъртени и пулмановският лукс бе заместен с дъсчени пейки.

От Свердловск до Уфа пътуваха близо две денонощия в претъпкания вагон и през целия път Роберт Викторович, кой знае защо, си спомняше едно свое младежко пътуване до Барселона, беше взел първия си голям хонорар и се понесе натам през двайсет и трета или двайсет и четвърта да се запознае с Гауди.

Сонечка доверчиво спа почти през цялото време на пътуването, подпряла крака на багажа и прислонила глава на слабите гърди на мъжа си, а той все си спомняше кривата уличка по нанагорнището, където беше хотелът му, кръглото наивно фонтанче пред прозореца, смуглото лице с чувствени ноздри на изключително красивата проститутка, с която той богаташки гуля през цялата барселонска седмица. Ровеше в паметта си и с лекота откриваше всякакви дребни и ярки детайли: бухалската физиономия на келнера в хотелския ресторант, чудесните плетени обуща от жълтеникав телешки бокс, купени от магазин с грамадна синя табела „Омир“, спомни си дори името на онова барселонско момиче — Кончита! Тя беше италианка, пришълка, родом от Абруци… А Гауди изобщо не му хареса… Сега, след четвърт век, той виждаше във всичките им подробности тези странни съоръжения, абсолютно растителни, измислени и неправдоподобни…

Сонечка кихна в полудрямка, той притисна към себе си сънената й ръка, върна се в околностите на Уфа, в дивата Башкирия, усмихна се и поклати с недоумение прошарената си глава: „Аз ли бях там? Аз ли съм тук сега? Не, изобщо не съществува никаква реалност…“

Родилният дом, където Роберт Викторович отведе Соня в края на бременността още при първите признаци на наближаващото раждане, беше издигнат на голо място накрай плоското село. Самата сграда беше от глинени тухли, омесени със слама, схлупена, с малки мръсни прозорци.

Единственият лекар беше лесно изчервяващ се блондин на години, с тънка бяла кожа — пан Жувалски, бежанец от Полша, в недалечното минало моден варшавски доктор, светски лъв и любител на добрите вина. Той стоеше с гръб към влезлите, престилката му светеше от чистота, синкавобяла, неуместна, но успокояваща, дъвчеше крайчеца на светлите си мустаци и бършеше със специална кърпичка стъклата на големите си очила. По няколко пъти на ден се спираше пред този прозорец, гледаше безформената земя с мръсни туфи трева наместо стройната Ерусалимска алея, която се виждаше от прозорците на варшавската му клиника, и попиваше сълзите в очите си с червена английска кърпа на зелени карета, последната съхранена….