Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Полезна книга — доволно обяснява той. — Би трябвало да се пусне в масов тираж. Е, добре, сега сме квит, нали?

— Още не. Имам да получавам още нещо — Вдигам високо един тънък том. „Пир“ от Платон. — И това влиза в цената.

Артур пресмята на ум.

— Не е съвсем точно, но от мен да мине. Ще сметнем „Пир“ на антикварна цена.

Поръчвам да ми завият в хартия ръководството за добри маниери и да го завържат с шнур. За нищо на света не бих желал някой да разбере, че съм го купил. Все пак решавам тази вечер да го проуча. Малко изтънчени обноски не може да вредят на никого, а ругатните на Ерна още са заседнали в душата ми. Във войната подивяхме доста, а днес човек може да си позволи груби маниери, само ако ги покрие с издут портфейл, какъвто аз нямам.

Доволен излизам на улицата. Вън животът веднага ме угнетява с шума си. В огненочервен малък автомобил край мен профучава Вили, без да ме забележи. Стискам здраво под мишница ръководството за светски хора.

„Напред в живота! — мисля си аз. — Да живее земната любов! Край на мечтите! Край на виденията!“ Това се отнася както за Ерна, така и за Изабела. За душата си все още имам Платон.

„Алтщедтер Хоф“ е кръчма, в която ходят пътуващи артисти, цигани и колари. На първия етаж има десетина стаи за даване под наем, а в задната постройка се намира голям салон с пиано и гимнастически уреди, на които артистите могат да упражняват номерата си. Но най-доходна е кръчмата. Тя е не само място за среща на пътуващите артисти от вариететата; тук идва и утайката на града.

Отварям вратата към задния салон. До пианото стои Рене дьо ла Тур и упражнява някакъв дует. В дъното един мъж дресира два бели шпица и един пудел. Две яки жени лежат вдясно на една рогозка и пушат, а на трапеца, провряла крака между ръцете си под пръта, извила гръб, Герда се люлее над мене като някакво летящо изображение върху носа на старовремски кораб.

Двете яки жени са с бански костюми. Те се протягат и мускулите им играят. Без съмнение, това са атлетките от програмата на Алтщедтер Хоф. Рене реве насреща ми с първокласен команден глас: „Добър вечер“ и идва при мене. Дресьорът подсвирква. Кучетата се премятат във въздуха. Герда профучава равномерно напред-назад върху трапеца и ми напомня момента, когато в „Червената мелница“ ме погледна с глава между краката си. Тя е в черно трико и косата й е здраво превързана с червена кърпа.

— Упражнява се — обяснява Рене. — Иска да се върне в цирка.

— В цирка ли? — Поглеждам Герда с подновен интерес. — Била ли е някога в цирк?

— Разбира се. Там е отраснала. Но циркът фалирал. Не могъл вече да плаща месото на лъвовете.

— Тя при лъвовете ли е била?

Рене се смее като някой фелдфебел и ме поглежда подигравателно.

— Щеше да бъде вълнуващо, нали? Не, тя беше акробатка.

Герда отново профучава над нас. Поглежда ме с втренчени очи, сякаш иска да ме хипнотизира. Но тя съвсем не мисли за мене; гледа втренчено само от напрежение.

— Богат ли е в същност Вили? — пита Рене дьо ла Тур.

— Мисля, че е богат. Доколкото може да се каже днес за някого, че е богат. Търгува и има цял куп акции, които всеки ден се покачват. Защо?

— Обичам, когато мъжете са богати. — Рене се смее със своя сопран. — Всяка дама обича това — реве тя като в казармен двор.

— Забелязал съм го — казвам горчиво аз. — Един богат мошеник е за предпочитане пред един честен, беден служител.

Рене се тресе от смях.

— Хем богат и хем честен не може, мойто момче! Днес не може! А навярно и преди е било така!

— Освен ако някой получи наследство или му се падне голямата лотарийна печалба.

— И тогава няма да може. Парите развалят характера, нима все още не знаете това?

— Зная. Но защо тогава ги цените толкова много?

— Защото характерът не ме интересува — изцвърчава Рене с превзет глас на стара мома. — Аз обичам комфорта и сигурността.

Герда профучава към нас с отлично салто. Тя застава на половин метър пред мене, залюлява се няколко пъти насам натам върху пръстите на краката си и се смее.

— Рене лъже — казва тя.

— Ти чу ли какво разправя?

— Всяка жена лъже — казва с ангелски глас Рене. — И ако не лъже, нищо не струва.

— Амин! — отвръща дресьорът на кучета. Герда приглажда косата си назад.

— Аз съм готова. Почакай, докато се преоблека.

Тя отива към една врата, на която виси табелка с надпис „гардероб“. Рене гледа след нея.

— Хубавка е — обяснява делово тя. — Погледнете стойката й! Върви изправена, това е главното за една жена. Задникът трябва да е прибран, а не изпъкнал. Акробатите учат това.