Жорж Санд - Индиана

Силвине не отговори нищо и остави Фадет дълго да го хока, без да го пожали. Той чувствуваше, че тя всъщност има право и че не е снизходителна само в едно — като че ли смяташе, че той никога не се е мъчил да преодолее злото и не си е давал сметка за егоизма си. А всъщност беше егоист, без да иска и, без да го знае. Това го огорчаваше и го унижаваше, и той пожела да й даде по-ясна представа за себе си. Тя знаеше, че преувеличава, но го правеше с желанието да разтърси душата му, преди да го утеши нежно. Насилваше се да му говори сурово и гневно, докато сърцето й преливаше от толкова жал и обич към него, че сама се почувствува болна от преструвките си и го напусна много по-разстроена, отколкото беше той.

Истината е, че Силвине съвсем не беше толкова болен, колкото се показваше и колкото сам искаше да повярва. Малката Фадет беше установила, че пулсът му е нормален, той се унасяше повече от душевна слабост, отколкото от някаква болест. Тя сметна, че трябва да се заеме именно с това негово състояние и малко да го уплаши, затова рано-рано отиде при него. Той не беше спал, но беше спокоен и като пребит. Щом я видя, протегна й ръка, вместо да я отдръпне както предната вечер.

— Защо ми подавате ръка, Силвине — запита Фадет, — за да проверя дали имате треска ли? По лицето ви виждам, че нямате.

Силвине се засрами, че трябва да дръпне ръката си, която тя не искаше да докосне, и каза:

— Подавам ви ръка, за да ви кажа добър ден, Фадет, и да ви благодаря за грижите, които проявихте към мен.

— В такъв случай приемам — каза тя, като улови ръката му и я задържа в своята. — Защото никога не отблъсквам едно истинско добро чувство и мисля, че приятелството, което проявихте към мен, не е лъжливо.

Силвине се почувствува добре от това, че Фадет държеше ръката му, и й каза кротко:

— Снощи вие много ме нахокахте, Фаншон, но не знам защо никак не ви се сърдя. Струва ми се дори, че сте много добра, като идвате да ме видите след всичко, в което ме упреквахте.

Фадет седна до него на леглото и му заговори по съвсем друг начин, а не като вчера. Тя вложи толкова доброта, толкова нежност и сърдечност в думите си, че Силвине почувствува много по-голямо облекчение и щастие, отколкото, когато му се беше карала. Той много плака, довери всичките си мъки, поиска й прошка и приятелството й тъй от душа и толкова честно, че Фадет разбра — макар и неразумен, той имаше добро сърце. Остави го да си излее душата, като от време на време го посмъмряше, и когато се опитваше да издърпа ръката си, той я задържаше, защото му се струваше, че тази ръка го лекува и от болестта, и от мъката му. Когато видя, че той вече е съвсем добре, Фадет му каза:

— Аз си отивам, а вие станете, Силвине, защото вече нямате треска, тъй че не бива да се глезите и да уморявате майка си, която тича да ви прислужва и си губи времето да ви забавлява. Изяжте всичко, което тя ви поднесе, защото аз ще я посъветвам какво да ви даде. Яжте месо, знам, че не ви харесва и че ядете само треволяк. Но няма значение, насилете се и дори да ви е отвратително, не го показвайте. На майка ви ще й бъде приятно да ви види, че ядете с охота. А колкото до вас, ако веднъж преодолеете отвращението си, другия път няма да ви бъде толкова неприятно, а на третия изобщо ще ядете с апетит. Ще видите, че не се лъжа. А сега сбогом и няма да дойда скоро при вас, защото знам, че не сте болен и няма да се разболеете, ако не желаете.

— Няма ли да дойдете довечера? — запита Силвине. — Мислех, че ще се отбиете.

— Аз не съм лекар, който взема пари, и имам да правя други неща, а не да се грижа за здрави хора.

— Имате право, Фадет, но нима желанието да ви видя е егоизъм? Това е съвсем друго нещо, олеква ми, като си говоря с вас.

— Добре де, вие не сте немощен и знаете много добре къде е къщата ми. Знаете също, че ще стана ваша сестра чрез женитбата си, а и сега съм вече ваша сестра поради приятелството си към вас. Можете да дойдете да си поговорим, без в това да има нещо нередно.

— Ще дойда, щом сте съгласна — каза Силвине. — Довиждане, Фадет, ще стана, макар че много ме боли глава, понеже не спах и размислях цялата нощ.

— Ще се погрижа за това главоболие — каза тя, — но да знаете, че е за последен път и че ви заповядвам да спите следващата нощ.

Тя докосна с ръка челото му и след пет минути той се почувствува тъй ободрен и разведрен, че вече нищо не го болеше.

— Виждам — каза той, — че съм грешил, като съм отказвал да ми помогнете, Фадет, защото вие сте голяма знахарка и умеете да лекувате. Всички други ми причиняваха болка с церовете си, а вие, щом ме докоснете и оздравявам. Мисля, че ако можех да бъда винаги при вас, вие щяхте да ме възпирате да боледувам и да греша. Но кажете ми, Фадет, не ми ли се сърдите вече? И вярвате ли на думата, която ви дадох, че ще ви се подчинявам напълно.