Урсула Гуин: Четири пътя към прошката

Тя продължи да крачи бавно, после недоволно попристегна забрадка. Както е тръгнало, скоро и Йос ще почне да се скита край тресавището и да вие на глас като Аберкам…

О, ето го и него. Нима го бе извикала с мисълта си? Клатушкаше се като слепец, потънал в грижи. Ще речеш, че не виждаше нищо и удряше с голямата си тояга по пътя така, сякаш смазва змия. Дългата му коса се ветрееше около лицето. Сега не виеше, той го правеше обикновено нощем и напоследък по-рядко, но си говореше сам — тя забеляза как мърда устни. Когато я мярна, престана да мълви и се затвори в себе си настръхнал. Те приближиха един срещу друг по тясната пътека през мочурището. Нямаше жива душа наоколо сред цялата тази пустош от тръстики, кал, вода и ветрища.

— Добър вечер, вожде Аберкам — приветства го Йос, щом застанаха едва на няколко крачки.

Що за грамада бе тоя човек! Трудно й беше да повярва, че е толкова висок и плещест, докато не го видя за втори път. Мургавата му кожа бе гладка досущ като на младеж, обаче вървеше прегърбен, а косите му се спускаха посивели и разчорлени. Огромен орлов нос и недоверчиви, незрящи очи. Той промърмори нещо като поздрав, без да забави стъпки.

Днешния ден явно я бяха прихванали дяволите; мислите й щяха направо да я поболеят, измъчваше се, не можеше да се понася. Спря насред пътеката, тъй че и вождът трябваше да спре, за да не се блъсне в нея, и му каза:

— Ходи ли на бдението снощи?

Аберкам втренчено я изгледа. Тя забеляза, че се опитваше да се съсредоточи, да я види по-ясно, и най-после произнесе:

— Какво бдение?

— Онази нощ се е поминал старият Уад — отговори. — Мъжете се напили и едва не се стигнало до бой заради старата им вражда, нали знаеш?

— Че каква вражда?

Той просто не успяваше да се концентрира, но дяволите отвътре я човъркаха да приказва с него, да го накара да я чуе.

— Между Дюисите и Каманерите, дето спорят за онова парче земя на север от селото. Ами техните клети деца — искат да живеят заедно, а бащите им заплашили, че ще ги убият само ако се погледнат. Пълна идиотщина! Защо не си разделят този имот и не оставят младежите да се съберат, пък внуците им ще го наследят съвместно? Както е тръгнало, може и кръв да се пролее.

— Кръв — повтори Аберкам като невменяем и продължи със своя мощен гръден глас, с който го бе чувала нощем да вие, сякаш агонизира сред тресавището: — Всички тия мъжища! Търгаши са те. Имат души на търгаши. Няма да убият, ала няма и да отстъпят. Щом е за собственост, ще се гонят до дупка. Вечно.

И тя отново си представи вдигнатия меч на Енар.

— Ох — простена жената и потръпна. — Значи бедните деца ще трябва да чакат… докато старите умрат…

— Тогава ще е твърде късно — допълни той.

Очите му уловиха нейните за миг, бяха странни и проницателни; после нетърпеливо отмахна коса назад, изломоти „довиждане“ и пое толкова внезапно, че за малко не я удари. Ето как крачи един вожд, помисли си тя с горчивина: огромен, с тежка походка, с размах. А ето как крачи тъжната старица — ситно, ситно.

Зад гърба й се чу неочакван шум (в първия момент й се стори, че стрелят) и рязко се обърна. Аберкам бе спрял и се дереше от кашлица, целият превит от спазми. Пристъпът едва не го събори на земята. Йос познаваше тази кашлица. Екумените 2 2 От Ойкумен — така древните гърци наричали населената част от Земята. С това понятие Урсула Ле Гуин обозначава Вселенския съюз и неговите представители. — Б.ред. бяха открили цяр за нея, но тя бе напуснала града, преди да се получи лекарството. Бавно приближи до вожда. Когато му поолекна и той се изправи задъхан и пребледнял, жената подхвърли:

— Пипнал си бронхопневмония. Сега ли те е налегнала или вече минава?

Грамадният Аберкам само поклати глава.

Тя изчака да й отговори.

Докато чакаше, си каза: „Какво толкова съм се загрижила за здравето му? Какво ми влиза в работата? Нали и бездруго е дошъл тук да умре? Чух го да вие из тресавището лани през зимата. О, това беше стон на агония. Гризе го срамът, както болният от рак е разяден от страданието си, но още не може да издъхне.“

— Наред съм — сопна й се той с дрезгав, яден глас.

Не искаше нищо, освен да бъде оставен на мира; Йос кимна и побърза да се махне. Да мре. Та нима би могъл да живее при тия загуби, които е понесъл — сила, чест, богатство? А и при всичко, сторено от него? Мошеничество, предателства спрямо своите поддръжници, злоупотреби. Типичен политик. Великият вожд Аберкам, героят от Освободителното движение, ръководителят на Световната партия, който я бе съсипал поради собствената си алчност и тъпота.