Урсула Гуин: Четири пътя към прошката

Момичето и Уада нямаха къде да идат, изобщо не притежаваха квалификация, с която да оцелеят в града, нито пък близки на друго място, та да ги приютят. Тяхната любов бе осъдена от сенките на миналото. Йос случайно ги беше изненадала преди година да лежат върху хладната пръст на един остров сред тресавището — откри ги слепешком, както навремето се натъкна на две сърнета, сгушени без да мърдат в тревите, където кошутата ги бе оставила. Влюбените бяха също тъй уплашени, красиви и уязвими като онези животинки и така смирено я помолиха да не казва никому , че какво да прави? Трепереха от студ, голите крака на девойката бяха целите в кал и младежите стояха вкопчени плътно, сякаш са деца.

— Я елате вкъщи — строго подхвърли Йос. — За Бога!

И тръгна напред. Те плахо я последваха.

— Ще се върна след около час — обясни им, когато вече бяха влезли в единствената й стая с легло в нишата точно до кюнеца. — И гледайте да не цапате!

По онова време тя излизаше и се скиташе из улиците, следейки дали някой няма да ги потърси. Сега обикновено отиваше в селото, докато хубавите „сърнички“ оставаха в малкия дом да се любят.

Бяха твърде простовати, та да се сетят да й се отблагодарят по някакъв начин. Уада, който бе доставчик на торф, спокойно можеше да я снабдява с гориво за печката, без да събуди нечие подозрение, но те не донесоха дори скромно цвете, макар че винаги заварваше постелята прилежно оправена и чиста. Може би наистина не изпитваха кой знае каква благодарност? И защо да изпитват? Всъщност жената им предоставяше това, което бе тяхно право: легло, час блаженство, миг покой. Нямаха никаква вина, нито пък беше особена нейна заслуга фактът, че никой друг не им го позволява.

При днешното си излизане тя отиде в магазина на Айидиния чичо. Той бе селският сладкар. Преди две години Йос дойде тук с намерение да спазва строг духовен пост, да се задоволява с по чиния неподсладено жито и да пие само от чешмата, ала доста скоро се отказа. Получи разстройство от житото, а блатната вода направо не се траеше. Започна да се храни с всякакви свежи зеленчуци, които купуваше или си отглеждаше, сръбваше вино, бутилирани води или фруктов сок от града и натрупа големи запаси десерти. Сухи плодове, стафиди, карамелизирани бонбони и даже курабии, приготвяни от майката и лелите на Айид: дебели парчета, посипани с орехови ядки, престояли, мазни и безвкусни, но много калорични. Спазари цяла торба сладкиши и побъбри с лелките — мургави женици с подвижни очи. Бяха бдели над мъртвото тяло на стария Уад през нощта и сега им се искаше да поклюкарстват. „Ония“ — думата бе за роднините на Уада, което трябваше да стане ясно от погледите, подсмихванията, повдигането на рамене и тъй нататък. Е, те се държали, както винаги, отвратително, напили се, избивало ги на дрязги, прилошало им и повръщали така, че всичко изпоцапали, каквито са си лакоми и нахални.

Когато се спря до щанда за вестници, за да вземе един (това бе друг обет, нарушен отдавна; а щеше да чете само Аркамие и да го научи наизуст), свари там майката на момъка и чу как „ония“ — семейството на Айид де — се надували, налитали на бой и драйфали навсякъде по време на същото бдение. И тя не просто слушаше, ами разпитваше за подробности, изсмуквайки клюката. Явно туй й доставяше удоволствие.

„Каква глупачка съм аз — мислеше си Йос, докато тръгна бавно към къщи по пътеката край тресавището. — Каква идиотка съм била да си въобразявам, че мога да карам на вода и да живея в мълчание! Никога няма да успея да се отърва от нищичко! Никога няма да съм свободна, нито пък ще заслужа тази висока чест. Дори и старостта не ме вразуми да се откажа от нещо. Даже загубата на Сафнан не можа да ме промени.“

Веднъж те излязоха в двубой пред всичките пет армии. Енар извади меча си и викна към Камие: „В ръце държа смъртта ти, Господи!“ Тогава Камие му отговори: „Не, заблудил си се — държиш само своята гибел, братко.“

Ех, поне тия редове тя помнеше наизуст. Всеки ги знаеше. И ето че Енар пуснал оръжието, понеже бил герой и светец, по-малкият брат на Бога.

— Но аз как да се отрека от собствената си смърт? — шепнеше. — Ще си остана вкопчена в нея до края, ще я ненавиждам, ще я храня и поя, ще се вслушвам в стъпките й, ще й предоставям моята постеля, ще я оплаквам — всичко друго, ала не и да се отрека…

Вдигна очи, за да прогони тъгата си, и погледна мочурищата в тихия следобеден час. Безоблачното небе се отразяваше мътносиньо в далечните води, а слънцето хвърляше златисти отблясъци над сиво-кафеникавите тръстики. Лек ветрец подухваше от запад. Наистина съвършен ден. Този свят е толкова хубав, пъстър, богат! Меч в ръката ми, обърнат срещу мен самата. Господи, защо си сторил тъй, че красотата да ни убива?