Хорхе Борхес - Смърт и компас

На една от масите шумно ядяха и пиеха неколцина младежи, на които Далман отначало не обърна внимание. На пода, опрял гръб о тезгяха, се бе свил, неподвижен като вещ, някакъв старец. Годините го бяха смалили и изгладили, тъй както водата изглажда камъка. Беше смугъл, дребен и мършав и сякаш живееше извън времето, във вечността. Далман със задоволство забеляза кърпата на челото, шаячното пончо, дългия чирипа 154и ботушите от конска кожа и си каза, спомняйки си безсмислени спорове с хора от северните провинции или от Ентре Риос, че такива гаучо се срещат още само на Юг.

Далман се настани до прозореца. Мракът остана навън с равнината, но мирисът и шумовете й проникваха през желязната решетка. Собственикът му донесе сардини, а след това печено месо, Далман изпи няколко чаши червено вино. Отпусна се, наслаждавайки се на тръпчивия вкус на виното, а погледът му, вече леко сънен, се рееше из помещението. Газената лампа беше окачена на една от гредите. Тримата посетители се бяха разположили на другата маса. Двамата приличаха на ратаи, а третият, с грубо азиатско лице, нахлупил фалцова шапка, пиеше. Изведнъж Далман усети, че нещо го удари леко по лицето. Върху една от ивиците на покривката до простата чаша от мътно стъкло видя топче хляб. Това бе всичко. И все пак някой го бе хвърлил.

Хората от другата маса, изглежда, не му обръщаха внимание. Смутен, Далман реши, че не се е случило кой знае какво, и разтвори томчето на „Хиляда и една нощ“, сякаш за да заличи действителността. След малко го улучи второ топче и този път ратаите се изсмяха. Далман си каза, че не го е страх, но че би било глупаво още неоздравял напълно да допусне да го въвлекат в безсмислена свада, и то с някакви непознати. Реши да излезе; вече се беше изправил, когато се приближи собственикът и с разтревожен глас започна да го увещава:

— Господин Далман, не им обръщайте внимание, младежите са си пийнали.

Далман не се учуди, че сега собственикът го позна, но почувства, че всъщност примирителните му думи усложняват положението. Преди малко предизвикателството на ратаите беше отправено към едно случайно лице, почти никой; сега то беше насочено срещу него, срещу името му и всички в околността щяха да узнаят това. Далман отстрани собственика, застана пред ратаите и ги попита какво искат от него.

Юначагата с азиатското лице се изправи, клатушкайки се. Взе да ругае Далман така високо, сякаш се намираше много далеч, а стоеше само на крачка от него. Беше му забавно да се преструва на по-пиян, отколкото бе в действителност, и в тази преструвка имаше и жестокост, и гавра. Сипейки псувни и мръсни думи, той измъкна дълъг нож, огледа го, повъртя го и предложи на Далман да се бият. Собственикът възрази с разтреперан глас, че новопристигналият няма оръжие. И тогава се случи нещо непредвидено.

От своя ъгъл старият, потънал в унес гаучо, когото Далман бе възприел като символ на Юга (на своя Юг), хвърли гола кама, която тупна в краката му. Сякаш Югът бе решил, че Далман трябва да приеме двубоя. Далман се наведе да вдигне камата и изпита двояко чувство. Първо, че това почти инстинктивно движение го задължава да се бие. Второ, че в несръчната му ръка оръжието няма да послужи за защита, а само ще оправдае нароченото му убийство. Като всеки мъж той също понякога си бе играл с нож, но целият му опит се изчерпваше с това, че ударите трябва да се нанасят от долу на горе. „В клиниката нямаше да допуснат да ми се случи подобно нещо“, помисли си той.

— Да излизаме — предложи оня.

Тръгнаха към вратата и ако Далман не хранеше надежда, то не изпитваше и страх. Прекрачвайки прага, той почувства, че онази първа вечер в клиниката, когато му бяха забили иглата, за него щеше да бъде освобождение, щастие и празник да умре при сбиване с нож, атакувайки под открито небе. Почувства, че ако тогава можеше да си избере или да пожелае смърт, щеше да си избере или да си пожелае точно такава смърт.

Далман стисна здраво ножа, който надали щеше да му послужи, и излезе в равнината.

В началото на юни 1929 година антикварят Йосиф Картафил от Смирна предложил в Лондон на принцеса Люсенж шестте тома на „Илиада“ в превод на Поуп 156(1715–1720) в джобен формат. Принцесата ги купила и по време на покупката разменила няколко думи с него. Той бил, каза ни тя, изхабен човек със землист цвят на кожата, със сиви очи и сива брада и със странно безлични черти. Боравел с лекота и същевременно невежо с няколко езика; за броени минути преминал от френски на английски, после на някаква тайнствена смесица от шпаньолски и португалски — такъв какъвто говорят в Макао. През октомври принцесата чула от някакъв пътник от кораба „Зевс“, че Картафил починал по време на пътуването, когато се завръщал в Смирна, и че са го погребали на остров Иос. В последния том на „Илиадата“ тя намерила следния ръкопис.