Хорхе Борхес - Смърт и компас

Чичо ми беше инженер. Работеше в железниците и преди да се пенсионира, реши да се установи в Турдера — невзрачно градче, което му предлагаше предимствата на почти пустинното усамотение и същевременно близостта на Буенос Айрес. За архитект на дома си бе избрал, както можеше да се предвиди, своя близък приятел Александър Муър. Този строг човек изповядваше строгото учение на Нокс 431; чичо ми, като почти всички господа на своето време, беше свободомислещ или по-скоро агностик, но се интересуваше от теология — така както се интересуваше и от лъжливите кубове на Хинтън или добре скроените кошмари на младия Уелс. Обичаше кучета; имаше един голям овчарски пес, който бе закичил с прозвището Самюъл Джонсън 432в памет на Личфийлд, далечния си роден град.

Червената къща се намираше на един хълм; от запад я ограждаха тресавища. Араукариите, които растяха отвъд решетестата ограда, не успяваха да смекчат потискащия й вид. Най-горе завършваше не с открита тераса, а с двускатен, покрит с шисти покрив и квадратна кула с часовник, които сякаш смазваха с тежестта си стените и малкото прозорци. Като момче приемах тези грозотии, така както се приемат всички несъвместими неща, които само поради съвместното си съществуване носят названието „вселена“.

Върнах се в родината през 1921 година. Установих, че са продали къщата на търг, за да избегнат съдебни спорове; бе я купил някакъв чужденец на име Макс Преториус, който заплатил сума, надхвърляща двойно най-високата предложена цена. След подписването на нотариалния акт той пристигнал надвечер с двама помощници и заедно изхвърлили в една канавка, недалеч от Военния път, всички мебели и книги и изобщо цялата покъщнина. (Спомних си с тъга диаграмите в томовете на Хинтън и големия глобус.) На следващия ден отишъл да разговаря с Муър и му предложил да направи по къщата някои изменения, които архитектът с възмущение отхвърлил. Впоследствие едно столично предприятие се заело да извърши тази работа. Местните дърводелци отказали да обзаведат наново къщата с мебели; накрая някой си Мариани от съседния град Глу приел да изпълни условията, наложени от Преториус. В продължение на две седмици трябвало да работи нощем, при затворени врати. Пак през нощта новият обитател се настанил в Червената къща. Прозорците вече не се отваряли, но в мрака смътно се виждали процепи светлина. Една сутрин млекарят се натъкнал на обезглавения и осакатен труп на овчарското куче, който лежал проснат на пътеката. През зимата изсекли до корен и араукариите. Никой повече не видял Преториус, който, изглежда, скоро напуснал страната.

Тези новини, както лесно може да се предположи, ме обезпокоиха. Зная, че съм печално известен с любопитството си — то ме е тласкало ту към брак с жена, която ми бе изцяло чужда (само за да разбера коя е и какво представлява), ту към употреба на лауданум (без особен резултат), ту към изучаване на безкрайните числа, а в крайна сметка ме накара да предприема и зловещото приключение, което се каня да разкажа тук. Неизбежното ми решение бе да разчопля тази работа докрай.

Първата крачка, която предприех, бе да посетя Александър Муър. Спомнях си го като тъмнокос мъж с изправена стойка и тяло, което изглеждаше силно въпреки мършавостта си; сега се бе превил от годините, а някогашната гарвановочерна брада бе посивяла. Той ме прие в къщата си в Темпърли; тя, както можеше да се очаква, наподобяваше досущ къщата на чичо ми, тъй като и двете бяха издигнати в съответствие със солидните норми на добрия поет и лош строител Уилям Морис 433.

Разговорът ни бе твърде лаконичен; неслучайно символът на Шотландия е магарешкият бодил. Все пак почувствах, че силният цейлонски чай и подобаващо отрупаният с плоски кифлички (които моят домакин начупи и намаза с масло, сякаш още бях дете) поднос всъщност са скромно калвинистко пиршество в чест на племенника на покойния му приятел. Богословските му пререкания с чичо ми бяха една дълга игра на шах, която изискваше от всеки участник сътрудничество с противника.

Времето си минаваше, а аз все не се осмелявах да зачекна темата. След неловко мълчание самият Муър я подхвана.

— Young man (младежо) — рече той, — не сте били път чак дотук, за да разговаряме за Едуин или за Съединените щати — страна, която твърде слабо ме интересува. Виждам, че сън не ви хваща заради продажбата на Червената къща и онзи тайнствен купувач. И с мен е така. Честно казано, тази история ми е крайно неприятна, но ще ви кажа каквото мога, а то не е много — след малко добави, без да бърза: — Преди Едуин да умре, кметът ме повика в кабинета си. Там беше и енорийският свещеник. Предложиха ми да направя чертежи за католически параклис. Трудът ми щял да бъде добре възнаграден. Незабавно им отказах. Аз служа на Господа и не мога да извърша мерзостта да издигам олтари за идолопоклонничество.