Хорхе Борхес - Смърт и компас

Паметта ми все още съхранява двете картини на чифлика — нарисуваната предварително във въображението ми и действителната, която накрая видях с очите си. Колкото и да е нелепо, бях си представял, досущ като в някакъв сън, едно невъзможно съчетание от равнините край Санта Фе и Двореца на течащите води 423; „Ла Каледония“ се оказа дълга кирпичена къща с двускатен сламен покрив и тухлена веранда. Стори ми се построена така, че да устоява на времето. Грубите стени бяха почти метър дебели, а вратите — доста тесни. Никой не се бе сетил да посади поне едно дърво. Мястото бе шибано от слънчевите лъчи от изгрев, та до залез. Загражденията за добитъка бяха каменни, стадата — многобройни, кравите — мършави и с големи рога; буйно размахваните опашки на конете стигаха чак до земята. Там за пръв път узнах какъв вкус има месото на току-що заклано животно. Мъжете донесоха торби със сухари; няколко дни по-късно управителят ми каза, че не е вкусвал хляб през живота си. Ирала попита къде е тоалетната; дон Алехандро направи широк жест с ръка, сякаш показваше целия континент. Нощта бе лунна. Излязох да се разтъпча и изведнъж се натъкнах на него; един застанал наблизо щраус го наблюдаваше.

Горещината, която настъпването на нощта не бе успяло да смекчи, бе просто непоносима, но всички хвалеха вечерната прохлада. Стаите бяха многобройни, с ниски тавани и ми се сториха някак голи; на нас с Ирала ни дадоха една, която гледаше на юг. В стаята имаше две походни легла и нощно шкафче със сребърен леген и кана. Подът беше от отъпкана пръст.

На следващия ден открих библиотеката и вече споменатите томове на Карлайл; потърсих страниците, посветени на говорителя на човешкия род, Анахарсис Клутс, довел ме до това утро и до тази самота. След закуската, която по нищо не се отличаваше от вечерята, дон Алехандро ни показа мястото, където се строеше сградата на Конгреса. Яздихме около една пет километра през открити поля. Ирала, който бе боязлив ездач, претърпя малко премеждие; управителят отбеляза с каменно лице:

— Столичанинът много добре знае как да слезе от коня.

Строежът се виждаше отдалеч. Двайсетина души бяха издигнали нещо като амфитеатър, все още в съвсем груб вид. Спомням си едно скеле и редици от пейки, през които човек можеше да зърне късчета небе.

Неведнъж се опитвах да завържа разговор с гаучосите, но усилията ми бяха напразни. Те някак си знаеха, че са различни. Помежду си разговаряха пестеливо на своя носов, силно повлиян от близостта с Бразилия испански. Несъмнено във вените им течеше индианска и негърска кръв. Бяха ниски и набити; а в „Ла Каледония“ аз минавах за висок — дотогава не ме бяха възприемали така. Повечето носеха чирипа, а неколцина — бомбача 424. Нямаха нищо или почти нищо общо със скръбните герои на Ернандес и Рафаел Облигадо 425. Под влиянието на алкохола, който им се полагаше в събота, лесно прибягваха до насилие. Там нямаше никакви жени и нито веднъж не чух китара.

Ала по-интересна от хората в тези погранични земи ми се видя цялостната промяна, която настъпи у дон Алехандро. В Буенос Айрес той бе вежлив и сдържан господин; в „Ла Каледония“ обаче бе суров главатар на клан, също като предшествениците си. В неделя сутрин четеше Светото писание на ратаите, които не разбираха нито дума. Една нощ управителят на имението, млад момък, наследил тази длъжност от баща си, ни съобщи, че някакъв изполичар се сдърпал с един от ратаите; щели да се бият с ножове. Дон Алехандро се изправи, без да бърза. Отиде до кръга от струпалите се хора, свали оръжието, което винаги носеше, подаде го на управителя, който ми се стори доста уплашен, и застана между двете остриета. Веднага чух заповедта му:

— Пуснете тия ножове, момчета — после добави все така спокойно: — А сега си стиснете ръцете и се дръжте прилично. Не искам кавги тук.

Двамата се подчиниха. На другия ден научих, че дон Алехандро е уволнил управителя.

Чувствах как самотата ме обгръща отвсякъде. Боях се, че никога няма да се върна в Буенос Айрес. Не знаех дали Фернандес Ирала споделяше този страх, но двамата дълго си говорехме за Аржентина и за онова, което щяхме да правим, щом се приберем. Липсваха ми лъвовете на един портал на улица „Хухуй“ близо до Пласа дел Онсе или пък светлините на някой магазин с неясно местонахождение, а не местата, за които човек тъгува обикновено. Винаги съм бил добър ездач; свикнах да излизам на кон и да изминавам големи разстояния. Все още си спомням онзи черен кон с бели петна, който яздех тогава и който сигурно отдавна е умрял. Някой следобед или някоя вечер навярно съм се озовавал в Бразилия, защото по онова време границата бе просто черта, означена с погранични камъни.