Хорхе Борхес - Смърт и компас

Внезапно чух далечен вълчи вой. Никога не съм чувал как вие вълкът, но съм сигурен, че беше вълк. Улрика дори не трепна. След малко рече тъй, сякаш мислеше на глас:

— Малкото вехти мечове, които видях вчера в Йоркската катедрала, ме развълнуваха повече, отколкото големите кораби в музея на Осло.

Пътищата ни се пресичаха; същата вечер Улрика щеше да продължи за Лондон, а аз — за Единбург.

— На „Оксфорд Стрийт“ — рече тя — ще мина повторно по стъпките на Де Куинси, който е търсел своята изгубена Ана сред лондонските тълпи.

— Де Куинси — отвърнах — е престанал да я търси. А аз все продължавам, през цялото време.

— Може би — тихо рече тя — вече си я намерил.

Разбрах, че онова, което не бях очаквал, не ми бе забранено, и я целунах по устата и очите. Тя ме отблъсна нежно, но твърдо, а после заяви:

— Ще бъда твоя в хана на Торгейт. Моля те дотогава да не ме докосваш. Така е по-добре.

За един застаряващ ерген предложената любов е дар, който той вече е престанал да очаква. Чудото има право да налага собствени условия. Спомних си юношеството ми в Попаян и едно момиче от Тексас, светло и стройно като Улрика, което ми бе отказало любовта си.

Не допуснах грешката да я попитам дали ме обича. Разбирах, че не съм първият и няма да съм последният. Авантюрата, навярно последна за мен, щеше да бъде една от многото за тази сияйна и решителна ученичка на Ибсен.

Вървяхме хванати за ръка.

— Всичко това е като сън — казах, — а аз никога не сънувам.

— Също като онзи крал — отвърна Улрика, — който никога не сънувал, докато един магьосник не го приспал в някакъв свинарник — после добави: — Тихо! Една птица ей сега ще запее.

След малко чухме песента.

— По тия земи — рекох — хората смятат, че онзи, който скоро ще умре, умее да предсказва бъдещето.

— И аз ще умра скоро — рече тя. Погледнах я удивен.

— Хайде да минем напряко през гората — подканих я. — Ще стигнем много по-бързо в Торгейт.

— Гората е опасна — отвърна. Продължихме през голото поле.

— Ще ми се този миг да трае вечно — промълвих аз.

— Думата „вечно“ не е позволена на хората — заяви Улрика и за да смекчи това тържествено изказване, помоли да повторя името си, което не бе чула добре.

— Хавиер Отарола — казах.

Опита се да го повтори, но не можа. Аз също тъй безуспешно се мъчех да произнеса Улрике.

— Ще ти викам Сигурд — усмихнато рече тя.

— Ако аз съм Сигурд — отвърнах, — ти ще си Брюнхилд — бе забавила крачка. — Познаваш ли сагата?

— Разбира се — отвърна. — Трагичната история, която немците са развалили с късните си „Песни на нибелунгите“.

Не исках да споря, затова само казах:

— Брюнхилд, вървиш така, сякаш искаш на леглото между двама ни да има меч.

Изведнъж се озовахме пред ханчето. Никак не се изненадах, когато видях, че се казва „Северният хан“, също като другия, който бяхме напуснали.

От горната площадка на стълбата Улрика ми подвикна:

— Чу ли вълка? В Англия вече не са останали вълци. Побързай.

Когато се качих на горния етаж, забелязах, че стените са покрити — в стила на Уилям Морис — с наситено червени тапети с преплетени плодове и птици. Улрика влезе първа. Тъмната стая имаше нисък двускатен таван. Очакваното легло се удвояваше в едно неясно стъкло, а полираният махагон ми напомни за огледалото от Светото писание. Улрика вече се бе съблякла. Повика ме с истинското ми име, Хавиер. Усетих, че снегът заваля по-силно. Вече нямаше ни мебели, ни огледала. Нямаше и меч между двама ни. Времето изтичаше полека като пясък. Любовта се лееше, древна в здрача, и за пръв и последен път аз обладах образа на Улрика.

Us s’acheminerent vers un chateau immense, au frontispice duquel on lisait: „Je n’appartiens a personne et j’appartiens a tout le monde. Vous y etiez avant que d’y entrer, et vous y serez encore quand vous en sortirez“ 418.

Казвам се Алехандро Фери. В името ми отекват воински отгласи, ала нито фанфарите на славата, нито великата сянка на македонеца (фразата е на автора на „Мраморите“, когото имам честта да назова свой приятел) подхождат на скромния сив човечец, нижещ тези редове на последния етаж в хотела на улица „Сантяго дел Естеро“, в един Юг, който вече не е някогашният Юг. Съвсем скоро ще навърша седемдесет и няколко години; все още давам уроци по английски на неколцина ученици. Така и не се ожених — дали от нерешителност, дали от нехайство, или по други причини — и ето че сега съм сам. Самотата не ме мъчи; достатъчно усилие е да понасяш самия себе си и собствените си чудачества. Забелязвам, че остарявам; безпогрешен признак е фактът, че новостите вече не ме интригуват или изненадват навярно защото не откривам нищо кой знае колко ново в тях — само плахи вариации на вече познати теми. Когато бях млад, ме привличаха здрачът, предградията и нещастието, а сега — утрините в центъра на града и спокойствието. Вече не си играя на Хамлет. Станах член на консервативната партия и на един шахматен клуб, който често посещавам само като зрител — при това понякога доста разсеян. Любопитният читател би могъл да изрови от някоя тъмна лавица в Националната библиотека на улица „Мексико“ екземпляр от книгата ми „Кратък преглед на аналитичния език на Джон Уилкинс“ — труд, който трябва да бъде преиздаден, ако не за друго, то поне за да се поправят или да се смекчат многобройните му грешки. Разправят, че новият директор на библиотеката е литератор, посветил се на изучаването на древните езици — сякаш сегашните не са достатъчно примитивни — и на демагогската възхвала на един въображаем Буенос Айрес, пълен с майстори на ножа. Никога не съм имал желание да се запозная с него. Пристигнах в този град през 1899 година и един-единствен път сляпата случайност ме срещна със субект, който добре боравеше с ножа или поне имаше такава слава. По-нататък, ако ми се удаде случай, ще разкажа този епизод.