Хорхе Борхес - Смърт и компас

Всичко се случи миналия петък в същата тази стая, в която пиша сега, в същия вечерен час, макар и днес по-прохладен. Зная, че сме склонни да забравяме неприятните неща; искам да запиша разговора си с доктор Едуард Цимерман, професор от Южния университет, преди забравата да го е изличила. Споменът ми за него още е съвсем жив.

Разказът ми ще е по-понятен, ако припомня накратко странната одисея на някои от писмата на Боливар, открити в архива на доктор Авелянос, чиято „История на петдесет години анархия“, смятана за изгубена при обстоятелства, известни на всички, бе намерена и публикувана през 1939 година от неговия внук доктор Рикардо Авелянос. Ако се съди по отзивите, които събрах от различни издания, писмата не представляват особен интерес, с изключение на едно-единствено, писано в Картахена на 13 август 1822 година, в което Освободителят съобщава някои подробности от срещата си с генерал Сан Мартин. Излишно е да изтъквам значението на този документ, в който Боливар разкрива, макар и отчасти, какво се е случило в Гуаякил. Доктор Рикардо Авелянос, непримирим враг на официалната власт, отказа да предаде писмата на Академията по история в своята страна и ги предложи на много латиноамерикански държави. Благодарение на похвалното усърдие на нашия посланик, доктор Меласа, аржентинското правителство първо прие това безкористно предложение. Беше уговорено, че специален пратеник ще отпътува за Сулако, столицата на Западната република, и ще направи препис на писмата, за да бъдат публикувани в Аржентина. Ректорът на нашия университет, където заемам длъжността професор по история на Америка, бе така любезен и препоръча на министъра да възложи тази мисия на мен; получих също почти единодушна подкрепа от страна на Националната академия по история, на която съм действителен член. Вече бе определен и денят на посещението ми при министъра, когато стана известно, че Южният университет, който — бих искал да вярвам — не е знаел за тези решения, е предложил кандидатурата на доктор Цимерман.

Доктор Едуардо Цимерман, както читателят вероятно знае, е роден в чужбина историк, изгонен от страната си по време на Третия райх и приел аржентинско поданство. От безспорно много ценните му трудове съм запознат само с една апология на картагенската семитска държава, за която потомството може да съди единствено по думите на римските историци, нейни врагове, и със своеобразно есе, в което се твърди, че държавното управление не бива да се превръща в патетично зрелище. Това съждение бе категорично отхвърлено от Мартин Хайдегер, който доказа с помощта на фотокопия от вестникарски заглавия, че съвременният държавен глава съвсем не е фигурант, а по-скоро е главното действащо лице, хорегът, играещият Давид, въплъщаващ драмата на своя народ с помощта на сценична пищност и смело прибягващ към хиперболите на ораторското изкуство. Доказа още, че Цимерман е от юдейско, за да не каже — еврейско, потекло. Това изявление на почитаемия екзистенциалист бе непосредствената причина за изхода и скитанията на нашия гост.

Явно Цимерман беше пристигнал в Буенос Айрес, за да се срещне с министъра, който пък ме посъветва чрез секретаря си да поговоря с Цимерман и да го поставя в течение на нещата, за да не се стига до грозни пререкания между двата университета. Аз, естествено, се съгласих. Вкъщи ми казаха, че доктор Цимерман е телефонирал, че ще ме посети в шест часа следобед. Живея, както е известно, на улица „Чили“ 395. Часовникът биеше шест, когато се позвъни.

Отворих вратата с републиканска простота и го поведох към кабинета си. Спря се да разгледа двора; черно-белите плочи, двете магнолии и кладенецът го изпълниха с възхищение. Изглеждаше малко неспокоен. Външността му беше съвсем обикновена; около четирийсетгодишен, с голяма глава. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, които той от време поставяше на масата, а после пак слагаше. Когато се ръкувахме, забелязах със задоволство, че съм по-висок от него, но веднага се засрамих от това чувство, тъй като ставаше дума не за физически или поне морален двубой, а просто за едно mise au point 396по същество, както биха се изразили някои, макар и да ми е неприятно да го призная. Не съм кой знае колко наблюдателен, но помня, че изглеждаше, както сякаш точно за случая се е изразил един поет, с „опърпана премяна“. Сякаш още виждам оня яркосин костюм с твърде много копчета и джобове и вратовръзката на ластик като на фокусниците. Държеше кожена чанта, вероятно пълна с документи. Беше с къси мустаци като на военен; по време на разговора запали пура и тогава се убедих, че на лицето му има премного неща. Trop meuble 397, рекох си.