Владислав Реймонт - Селяни

— Ще успея, ще успея… — отговори тя късо и остави веднага лепенето — изгуби търпение…

Посипа пода с елови иглички, покри с тънко платно масите и ту килера разтребваше, ту с братята си се разговаряше или излизаше пред къщи и дълго гледаше навън. И никаква, никаква радост не чувствуваше в душата си. Мислеше си само, че ще се натанцува и ще се наслуша на музика и песни, каквито много обичаше. Тя бе като този ясен, светлив, есенно мъртъв и глух ден. Да не й напомняше всичко за днешната сватба, не би обръщала внимание на това. Вчера на плетенето Борина й даде осемте върви корали, всичките, които бяха останали от покойните му две жени… Бяха в дъното на раклата й, дори и не си ги премери… Не й беше до тях, нищо не й се щеше днес… Литнала би само някъде, тъй, където й видят очите… но къде? Нима знаеше! Всичко й бе омразно, а в главата й се въртяха постоянно думите на майка й за Антек… Ами как, той да е злословил, той?… Не можеше да повярва, не искаше… че й идеше чак на плач… А може би!… Вчера, когато переше на вира, той мина и дори не я погледна! А като отиваха сутринта с Борина на изповед, срещнаха го пред черквата… щом ги видя, стъписа се като от зло куче… Може би?… Нека лае, щом е такъв, нека си лае!…

И тя занегодува против него, но изведнъж споменът за оная вечер, когато се връщаха от зелето, нахлу в мозъка й и я хвърли цяла в огън, с такава сила обви душата й… тъй оживя в нея този спомен, та сама не знаеше какво да прави… най-после, ни в клин, ни в ръкав, се обърна към майка си:

— Знаеш ли що, мамо? Не ми режете косата след сватбата 16 16 Народен обичай: момите ходят с дълги коси и гологлави, женените — с рязани и забрадени. — Б.пр. !

— Ех, че умно си намислила! Чуло ли се е някъде на мома след сватбата да не отрязват косата!

— Ами у дворяните и в градовете не ги режат!

— Така е — за да могат разпуснато да си живеят — да лъжат хората и да се представят бог знае за какви. Я гледай, нови обичаи ще ми въвежда тя! Дворянските госпожици да се правят каквито щат плашила и посмешища, нека си ходят чорлави като еврейки — воля им, щом са такива, а ти си щерка на селски стопанин от деди и прадеди, не някоя гражданска дрипа, затова ще правиш, както е бог наредил, както е правено всякога у хора като нас… Знам, знам аз тия градски измишльотини… никой още не е харосал от тях! Отиде да слугува в града Пакулската щерка и какво?… Кмета каза как дошла книга в канцеларията, че удушила детето си и сега е в затвора… или оня, Войтек, Бориновия роднина по сестра, толкова забогатял в града, та сега по селата на просия ходи… а по-напред и имот си имаше във Воля, и коне си имаше, и хляб до насита… прищяло му се франзела, на му сега торба и тояга на стари години…

Но Ягна не слушаше умните примери, и дума не даде да се издума за отрязване на косата… Йевка я уговаряше, пък тя много знаеше, много села познаваше и всяка година ходеше на поклонение с дружина чак на Ченстоховския манастир, и Ягустинка я увещаваше, разбира се, с подигравки и шеги, както винаги, и най-сетне рече:

— Остави си косата, остави си, по-сгодно ще е на Борина да я увие на ръката си, та по-яко да държи и по-силно да налага с тоягата… после сама ще я отрежеш… Колко ги знам аз такива!… — Не каза повече, защото Витек я повика. Нали откак изгониха Антек, тя се пренесе у Борина, че Южа не можеше сама да надвие на работата. Помагаше на Йевка да готви и прескачаше у Боринови, понеже Борина за нищо не го биваше днес, Южа се пременяваше у ковачите, а Куба още лежеше болен.

— По-скоро ела, че много трябваш на Куба — настояваше момчето.

— По-лошо ли му е?

— Ами така охка и пъшка, та чак на пътя се чува!

— Ей сега ида. Мили хора, да видя какво му е и веднага ще се върна… — обърна се тя към Йевка и другите.

— Ягушо, и ти трябва да побързаш и да видиш за шаферките — подканяше я майка й.

Но Ягна не бързаше. Тя ходеше като сънена и току сядаше по лавиците или пък изведнъж скачаше и се залавяше да разтребва по къщи, но работата не й спореше. Тя току се застояваше дълго и безсмислено гледаше през прозореца. Душата й се вълнуваше като вода и час по час се удряше като о някакъв камък — о спомените й…

А у дома наставаше все по-голяма глъчка, защото постоянно пристигаха разни приятелки на старата, роднини, стопанки и по стар обичай носеха било кокошки, било бял хляб, питка, сол, брашно, сланина или пък завита в книжка сребърна рубла — всичко това за благодарност, дето са ги поканили, та да се помогне малко и на стопанката.