Владислав Реймонт - Селяни

— И ти ли това казваш!

— Разбира се, истината казвам, не съм го видяла с очите си и не мога да се закълна, но може да е, може да е, стават такива неща по света, които човешкия ум, колкото и голям да е, пак не може да ги разбере, не може да ги прозре… Божи работи са това, не човешки, не, защото каквото ние безсилните можем — можем, по-нататък господ може!

— Жалко за Куба, сам свещеника, като ми разправяше за смъртта му, плачеше от жал.

— Защото беше толкова честен ратай, че втори не може да се намери, па тих, набожен, работен, чуждото не пипваше, а пък за бедните беше готов последната си дреха да даде.

— Така се променя Липци постоянно, че кога и да дойда, не мога да го позная. Днеска бях у Антекови, детето им болно, сиромашия до шия, а той така се променил, така отслабнал, че едвам го познах!

Нито дума не отвърнаха на това, само Ягна бързо извърна глава и започна да слага хляб на лопатата, а старата изпули очи. Той веднага разбра, че има нещо неприятно за тях в тоя разговор, та пожела да поправи положението, като помисли за какво друго да заприказва, но Южка се приближи пламнала до него и го молеше да й даде няколко цветни просфорки.

— Трябват ми за слънца да си направя, имаше от лани, ама се много развалиха, когато беше сватбата.

То се знае, че й даде десетина-двайсет от около пет цвята.

— Толкова много! Божичко, та те ще ми стигнат и за слънца, и за месечини, и за звезди! — викаше тя зарадвана, па си пошепна нещо с Ягна и засрамена, закрила лице с престилката си, му изнесе шест яйца за тях.

В същото време Борина се върна от града и влезе в стаята, а подир него летяха Лапа и щъркелът, тъй като и Витек се появи едновременно с господаря си.

— Бързо затваряйте вратата, че ще изстине тестото — викаше старата.

— Когато жените се залавят да редят из къщи, мъжете трябва да се дяват където видят, та било и в кръчмата, ако не искат да стоварят на техен гръб клисавината на хляба, който са пекли! — засмя се Борина, като грееше вкочанелите си ръце. — Път като стъкло, за шейни чудесен, ама и такъв студ, та не може да седи човек в шейната! Ягушо, дай на Петрек малко хляб да хапне, че се е вдървил в тази войнишка шинела. Докога имаш отпуска, Яшо?

— Чак до Богоявление.

— Добра отмяна си има баща ти с тебе, и при органа, и в канцеларията! То се знае, че не му се ще да напуска топлото легло при такъв студ.

— Не е за това, ами днеска ни се отели кравата, та остана около нея.

— На хубаво време ви се е отелила, цяла зима ще си имате мляко.

— Витек бре, даде ли на жребчето да пие?

— Аз сама му носих, но не щя нито капка да пие, само дяволува и страшно насилва майка си, та я заведох в по-голямата преградка.

Момчетата си излязоха, но Яшо чак от портата се обръщаше за Ягна, защото като че ли беше станала по-хубава, отколкото през есента преди сватбата.

Затова не беше и чудно, че бе завладяла стария, та нищо друго освен нея не виждаше. Много приказваха по село, че твърде сглупи той с тази своя любов, защото, ако и да беше твърд и неотстъпчив за другите по-рано, сега Ягуша правеше каквото си иска с него, слушаше я във всичко и все в очите я гледаше, съветваше се с нея, па и с Доминиковица, че здраво го бяха овладели! Добре му беше от това, работата в къщи вървеше, всичко бе наред, всичко му бе на сгода, имаше кому да си се пооплаче и с кого да се посъветва, та и за нищо друго не мислеше, нито го беше грижа, само за Ягуша мислеше, като писано яйце я гледаше.

Ето и сега, грееше се на огъня, а все я следеше с влюбени очи, като преди сватбата, все галени думи й думаше и само мислеше как още повече да й се подмилква.

Но Ягна обръщаше толкова внимание на любовта му, колкото на ланския сняг. Тя беше нещо невесела, недоволна от любовното му настроение, сърдита, всичко я дрезнеше, та се носеше като лют вихър из къщи. Работата стоварваше било на майка си, било на Южка, па често и стария редеше троснато, а тя отиваше на друга страна да нагледа пещта или жребчето в конюшнята, и то най-вече да остане сама и да може да си помисли за Антек.

Яшо й науми за него, та като жив, като жив се изправяше пред очите й…

Близо три месеца не беше го виждала, много преди сватбата, само тогава, когато минаваха по пътя под тополите… разбира се, времето течеше като вода; пък и сватба, пренасяне в новия дом, различни грижи, домакинство, нима имаше време да помисли за него! Не го виждаше, та не се и сещаше, па и хората се боеха да говорят за него пред нея… А сега, неизвестно защо, той изведнъж застана пред погледа й и я гледаше с такава жалост, с такъв укор, че душата й се затресе от мъка.