Владислав Реймонт - Селяни

Искаше й се преди това да поприказва с мъжа си нещо за продажбата, но не смееше да започне, защото Антек все още седеше пред изгасналото огнище, загледан неопределено къде и мрачен. Нея чак я достраша.

„Какво му е?“ Тя изу дървениците си да го не смущава с тропането им, но все по-често го поглеждаше с тревожна нежност и безпокойство.

„Тежко му е, че не е като другите, тежко му е“ — мислеше си тя и страшно желание я обзе да заговори, да го попита, да го ожали и вече застана отстрана, вече имаше блага дума в трогнатото й сърце, но не посмя. Как можеше да каже нещо, когато той не й обръща внимание, като че ли нищо не виждаше около себе си. И болно си въздъхна; не беше леко на душата й, не — не медена сладост, а горчив пелин усещаше тя в сърцето си! Боже мой, не така са другите хора, па дори и най-бедните са по-добре. А тук всичко на нейната глава е легнало; тревожи се, тичай, грижи се за всичко, трепи се, па нито има с кого да заприказваш, нито кому да се ожалиш! Да би я нахокал, да би я дори набил, но да знае, че в къщи има човек, а не дърво. А той — нищо. Понякога само изръмжи като зло куче или пък погледне, та тръпки те побият — не може да го заприказва човек, нито да се доближи до него с чисто сърце, както бива обикновено между съпрузи и между приятели. Камо ли да му кажеш нещо, да се ожалиш! Какво е за него жената, какво е съпругата му? — Колкото къщата да наглежда, ядене да сготви и децата да пази. Нима обръща на нещо внимание той? Нима ще вземе да поприласкае, да погали, да зарадва с доброта, да прегърне, да се заприказва? Не, не го е грижа него за всичко това! Вирнал глава, държи се като чужд човек, не иска и да знае какво става около него! А ти взимай всичко сама върху главата си, късай се, мъчи се и нито блага дума за отплата!…

Тя не можеше вече да задържи болезнения прилив от жалост и сълзи, та избяга зад преградата при кравите, подпря се на яслите и тихо захълца. А когато Шарка взе да я души и да я ближе по главата и рамото, тя избухна, заплака с глас…

— И тебе, кравичко, ще изгубим, и тебе… скоро ще дойдат… ще те спазарят… ще ти метнат оглавника на роговете… ще те поведат… ще те откарат, хранителко наша… далеко по света… — шепнеше Ханка, като я прегръщаше през шията и притуляше наболялата си душа към това чувствително същество. Не сдържаше нито пъшканията си, нито плача си, тъй като в душата й се надигаше внезапен, силен бунт. Не, така не може да продължава, ще продадат кравата, не ще има какво да се яде, а той си седи и работа не дири, не отива да очуква снопи, дори и когато го канят, па макар и за една злота и двайсет гроша надница, сол биха си купили, мазнинка някаква за готвене; като се свърши вече и тая капка мляко!…

Тя се върна пак в къщи.

— Антек! — рече силно, смело, готова всичко да издума.

Той вдигна тихите си зачервени очи и така тъжно и жално я погледна, та душата й се разколеба, ядът я напусна, а сърцето й милостиво заби…

— Ти каза ли да дойдат за кравата? — рече тя тихо и някак чудно смекчено.

— Навярно вече идат, че на пътя кучетата нещо лаят…

— Не е, в Шикоровата уличка лаят — каза тя, като погледна навън.

— Преди пладне обещаха да дойдат, та трябва да нагледваме.

— Трябва да я продадем, а?

— Ами как, пари трябват и храна няма да стигне за двете… трябва, Ханушо, що да чиня… жалко за кравата… разбира се… ама който си няма пари, няма и да се блажи… — говореше той с такава доброта, че душата на Ханка се разтопи, а сърцето й запърха от радост и надежда. Гледаше тя в очите му като вярно и послушно куче и в този миг дори не жалеше нито кравата, нито нищо. Само внимателно и без мъка поглеждаше милото лице и слушаше гласа, който минаваше като огън през сърцето й и я стопляше с доброта и нежност.

— Трябва, разбира се, ще ни остане юницата, ще ни се отели къде сред пости, ех, ще дочакаме пак млекце — повтори тя, само и само да приказва той повече.

— Па ако не стигне храна и за нея, ще прикупим.

— Овесеница, че ръжената ще стигне допролет. Тате, иди разрови ямата да видим дали картофите не са измръзнали.

— Седи си ти, не е за тебе тая тежка работа, аз ще разровя.

И Антек стана, сне кожуха си, взе лопата и излезе пред къщи.

Снегът бе почти до стряхата, защото къщата беше на открито, почти вън от село, на стотина крачки от пътя, незаградена нито от плет, нито от градина. Няколко изкривени диви череши растяха пред прозорците, но бяха тъй завеяни и те, че промъкваха само клоните си из снега като изкривени от болест пръсти. Пред прозорците още преди съмнало старецът бе изринал снега, а ровникът с картофите беше тъй завеян, та не можеше и да се познае под снега.