Съмърсет Моъм - Луна и грош

Сега беше мой ред да се усмихна. Той бе предпазлив и лукав, но най-сетне изплю камъчето. Сигурно имаше причина да крие, че е избягал с жена, и внимаваше да не издаде нейното местонахождение. Отговорих му решително:

— Вашата съпруга каза, че каквото и да направите, няма да се разведе с вас. Тя е непреклонна и можете завинаги да пропъдите мисълта за развод от главата си.

Той ме погледна с удивление, което несъмнено бе искрено. Усмивката изчезна от устните му, отговори ми съвсем сериозно.

— Но, приятелю мой, мен наистина не ме е грижа. Така или иначе пет пари не давам за това.

Разсмях се.

— О, хайде, стига. Не ни мислете за чак толкова глупави. Знаем, че сте дошли тук с жена.

В първия миг той се сепна, после се разтърси в бурен смях. Смееше се тъй гръмогласно, че хората, насядали край нас, се заобръщаха, а някои също почнаха да се смеят.

— Не виждам нещо чак толкова забавно в това.

— Бедната Ейми! — хилеше се той.

Постепенно върху лицето му се изписа горчиво снизхождение.

— Колко са ограничени жените! Любов. Все това си знаят. И вярват, че мъжът ги изоставя само защото е пожелал някоя друга. Мислиш ли, че съм толкова глупав, та да направя всичко това заради една жена?

— Да не искате да кажете, че не сте напуснали съпругата си заради друга жена?

— Разбира се, че не.

— Давате ли ми честната си дума?

Не зная защо я поисках. Беше много наивно от моя страна.

— Честна дума.

— Тогава какво, за бога, ви накара да я изоставите?

— Искам да рисувам.

Вперих в него продължителен поглед. Нищо не разбирах. Помислих, че не е с ума си. Трябва да се има предвид, че аз бях много млад и за мен той беше мъж на средна възраст. Забравих всичко освен собственото си недоумение.

— Но вие сте на четиридесет години.

— Тъкмо затова реших, че е крайно време да започна.

— Рисували ли сте някога?

— Като момче исках да стана художник, но баща ми ме накара да се заловя с бизнес, защото, както казваше той, от изкуство не се печели. Преди година започнах да рисувам по малко. Посещавах едни вечерни курсове.

— Там ли сте ходели, когато мисис Стрикланд си е мислила, че играете бридж в клуба си?

— Точно така.

— Защо не й казахте?

— Предпочитах да го пазя в тайна.

— А умеете ли да рисувате?

— Не още. Но ще се науча. Затова дойдох тук. В Лондон не получих това, което търсех. Може би тук ще го намеря.

— Мислите ли, че е възможно човек да постигне нещо в изкуството, когато започва на вашата възраст. Хората започват да рисуват на осемнадесет години.

— Сега мога да се науча по-бързо, отколкото когато бях на осемнадесет.

— Какво ви кара да мислите, че имате талант? Той не отвърна веднага. Погледът му спря върху минаващите тълпи, но не мисля, че ги виждаше. Отговорът му не беше всъщност никакъв отговор.

— Трябва да рисувам.

— Не рискувате ли твърде много?

Той ме погледна. В очите му имаше нещо странно, от което се почувствувах неловко.

— На колко си години? На двадесет и три?

Този въпрос ми се стори неуместен. За мен беше естествено да поемам рискове. Но неговата младост бе преминала, той беше борсов посредник, с авторитет в обществото, със съпруга и две деца. Авантюра, каквато би била естествена за мен, беше нелепа за него. Исках да бъда съвсем откровен.

— Разбира се, може да се случи чудо и вие да станете велик художник, но трябва да се съгласите, че шансът ви е едно на един милион. Очаква ви голямо разочарование, ако накрая трябва да признаете, че сте пропилели живота си.

— Трябва да рисувам — повтори той.

— Ако предположим, че никога не станете нещо повече от третокласен художник, смятате ли, че за това си заслужава да се откажете от всичко сега? В края на краищата във всяка друга област на живота не би имало значение, ако сте посредствен, но в изкуството не е така.

— Ех ти, нещастен глупак! — ми каза той.

— Не ви разбирам, освен ако е глупост да се изричат очевидните неща.

— Казвам ти, че трябва да рисувам. Не мога да устоя. Щом човек падне във водата, няма значение дали плува добре или зле — той трябва да излезе, иначе ще се удави.

В гласа му имаше истинска страст и въпреки че не мислех като него, аз бях запленен. Почувствувах някаква стихийна сила, която кипеше в цялото му същество. Облъхна ме усещането за нещо могъщо и непреодолимо, което го владееше сякаш пряко собствената му воля. Не можех нищо да проумея. Самият дявол като да се бе вселил в него и всеки момент можеше да го повали и разкъса. И все пак на вид той беше съвсем обикновен. Не откъсвах любопитния си поглед от него, но това не го смущаваше. Питах се за какъв ли ще го вземе някой случаен минувач, тъй както е седнал тук, в старото си широко сако и с неизчетканата мека шапка на главата; панталоните висяха като чували на краката му, ръцете му бяха мръсни, а лицето му с големия агресивен нос, малките очички и наболата рижа брада изглеждаше недодялано и грубо. Устата му бе широка, а устните — плътни и чувствеви… Не, не бих могъл да кажа що за човек бе той.