Съмърсет Моъм - Луна и грош

Поколебах се.

— Не ви ли идва наум, че жена ви е ужасно нещастна?

— Ще й мине.

Не мога да опиша изключителното безсърдечие, с което ми отговори той. То ме обърка, но аз се опитах да не го покажа. Възприех тона, с който моят чичо Хенри, църковен служител, канеше някой от своите роднини да се запише в Обществото на извънщатните свещеници.

— Нали нямате нищо против да ви говоря откровено? Усмихвайки се, той поклати глава.

— Мислите ли, че тя е заслужила да се отнасяте с нея по този начин?

— Не.

— Имате ли за нещо да се оплачете от нея?

— За нищо.

— Тогава не е ли чудовищно да я напускате така, след седемнайсет години семеен живот, без тя да се е провинила в нищо?

— Чудовищно е.

Погледнах го изненадан. Неговото искрено съгласие с всичко, което казах, подкопа почвата под нозете ми и усложни още повече моето положение, да не кажа — направи го нелепо. Аз се готвех да го убеждавам, да го трогна и придумам, готвех се да предупреждавам и протестирам, ако е нужно — да го наругая дори, да стана язвителен и саркастичен, но какво, по дяволите, може да направи един наставник, когато сгрешилият безропотно признава своя грях? Не знаех, тъй като в такива случаи самият аз винаги отричам всичко.

— По-нататък? — попита Стрикланд. Направих усилие да се усмихна.

— Ами, щом признавате всичко това, няма каква повече да се говори.

— И аз така мисля.

Разбирах, че не се справям много умело със задачата си. Почувствувах се парливо засегнат.

— Дявол да го вземе, човек не може да напусне една жена, без да й остави пукната пара?

— Защо не?

— А как ще живее тя?

— Издържал съм я цели седемнадесет години. Защо сега пък да не се издържа сама?

— Тя не може.

— Нека опита.

Разбира се, можех много лесно да отговоря на това. Можех да спомена за икономическото положение на жената, за мълчаливия, но общоприет договор, който мъжът приема при женитбата си, а и за още много други неща; чувствувах обаче, че всъщност само едно нещо има значение.

— Не я ли обичате вече?

— Никак.

И за него, и за нея този въпрос беше безкрайно сериозен, но той ми отговори така весело и безочливо, че аз трябваше да прехапя устни, за да не се разсмея.

Казах си, че държането му е просто нетърпимо. Успял да събудя в себе си благороден гняв.

— По дяволите, вие имате и деца, за които трябва да помислите. Те не са ви сторили нищо лошо. И не са дошли на този свят по свое желание. Ако зарежете всичко ей така, те ще бъдат изхвърлени на улицата.

— Доста години са живели удобно и безгрижно. Повече, отколкото много други деца. Пък и все някой ще се погрижи за тях. Ако се наложи, и Макандрю може да плаща за учението им.

— Но нима не ги обичате? Та те са такива чудесни деца. Да не искате да кажете, че не желаете да имате повече нищо общо с тях.

— Обичах ги много, докато бяха малки, но вече пораснаха и нямам кой знае какви чувства към тях.

— Това е просто безчовечно.

— Сигурно е така.

— Изглежда, никак не се срамувате?

— Прав си.

— Всеки би казал за вас, че сте абсолютна свиня.

— Нека бъде така.

— Все едно ли ви е, като знаете, че хората ви мразят и презират?

— Да.

Краткият му отговор бе тъй надменен, че въпросът ми, колкото и да бе естествен, прозвуча нелепо. Позамислих се за минута-две.

— Чудя се може ли човек да живее спокойно, ако съзнава, че себеподобните му го ненавиждат. Сигурен ли сте, че това няма да започне да ви тежи? Всеки ама някаква съвест и рано или късно тя ще се обади. Да предположим, че жена ви умре, нима няма да ви измъчват угризения?

Той не отговори веднага и аз го изчаках известно време. Накрая се наложи сам да наруша мълчанието.

— Ще кажете ли нещо?

— Само това, че си един проклет глупак.

— Във всеки случай може да ви принудят да издържате жена си и децата си — възразих жегнат аз. — Сигурен съм, че законът им осигурява закрила.

— Може ли законът да изстиска вода от камък? Та аз нямам пари. Имам около сто лири и това е всичко.

Все повече недоумявах. Хотелът му наистина говореше за най-оскъдни средства.

— Какво ще правите, когато похарчите и тях?

— Ще припечеля нещо.

Той каза това съвършено невъзмутимо, а в очите му беше останала онази насмешка, която правеше абсурдни моите думи. Замълчах, за да обмисля как да продължа. Ала този път той заговори пръв:

— Защо Ейми не се омъжи повторно? Тя е сравнително млада и все още привлекателна. Мога да я препоръчам като отлична съпруга. Ако иска да се разведе с мен, аз нямам нищо против да поема вината.