Николай Хайтов - Диви разкази

Отивам при Ничев.

— Мога да внеса пет хиляди лева, ако подпишеш полица за шест! — казва ми Ничев.

Дето има една: огън ти в пазва, трън — в петата, кол — в ребрата. И реших:

— По-добре затвор!

Даде си нареждането изследователят, дойде стражар и през града — право на гарата. Качихме се по етапен ред и към пладнина бехме в окръжния затвор. Аз — напред, а стражарят — подире ми с пушка. Хора се обръщат, чудят се какъв ли съм престъпник, гуглата ми чак почервеня от срам! Казвам на стражаря:

— Нека да вървим един до друг!

А той само ме побутва с масурчето на карабината.

— Стъпвай и мълчи!

Само една отстъпка ми направи: да обадя с два реда на баджанака, попа, че съм в окръжния затвор.

Не бех влизал в затвор и си мислех, че кой знае колко ли е страшно, а то не излезе чак дотам. Хора вътре много, всякакви, манджата ти — манджа, хлябът — хляб, седиш си в кауша и си почиваш. Карти не знаех — научиха ме двамата апаши, дето беха с мене в кауша. Случиха се способни хора и парици имаха, та порциона го даваха на мене, а пък те купуваха вънкашна храна. Питаха ме за какво съм в затвора — разправих им цялата работа.

— Василев — казвам — щеше да ме спаси, ама се бех измамил вече и подписах, та немаше как…

Апашите се споглеждат и подсмиват.

— На какво се смеете?

— На кокошия ти мозък — вика ми единият. Арменко се казваше, кавърдисан в лицето, суханав и много весел. От смеене зъбите му си беха все отвънка. — На тебе — казва — не ти ли е ясно, че Ничев, Василев и следователят са „и сие“? Следователят им хваща баламите като тебе, праща ги на Василев, Василев — на Ничев, одират ти кожата веднъж с гаранцията, втори път в окръжното съдилище, трети път — в апелацията, и четвърти — в касацията, докато те съдерат до кокал. Ние сме — казва — апаши, но взимаме само това, дето хората го носят в джобовете, а тяхната разбойническа банда обира и каквото имаш, и каквото нямаш! И се не задоволяват с по десет и стотина лева, а налитат само на хилядарки! Нас, като ни хванат, ни съдят, а тия нито ги хващат, нито ги съдят, напротив, хем си върлуват, хем баламите като твоя милост шапка им свалят… Ти първата въдица по една случайност не си я налапал, гледай — вика ми Арменко — втората да не налапаш, като дойдат да те спасяват… Кажи им, че сам ще се защитаваш. А ние ще те научим как!

Както казаха апашите, така и стана. На третия ден ми известиха, че имам свиждане. Гледам — Василев.

— Праща ме — казва — Ничев да те спасявам! Ето пълномощно — подписвай, за да мога да си влезна в ролята! Подвели са те по най-тежките членове и положението ти не е розово. Слава богу, че съдията е наш, демократ, ще въртим-сучиме да я някак си оправим. Подпиши!

— Няма — казвам — да подпиша! Пари нямам! Ще се защитавам сам!

Беше с очила Василев, сложи си още едни, за да ме види по-добре.

— Ти си луд! Язък ти за жената и децата!

— Изследователят нека да им бере греховете, господин Василев! Довиждане!

Дадох му, значи, гръб и се връщам при апашите.

— Де сега да ме научите какво да отговарям на съда!

— Разкажи ми — казва Арменко — цялата работа от край до край!

Започнах да му разказвам. Като стигнах до телеграмите, прекъсна ме:

— С две имена ли ги подписваше или с едно?

— С едно: Панайотов!

— Всички?

— Всички! Де ще имам артък пари да си пиша двете имена?

— А има ли във вашето село други Панайотовци?

— Най-малко десетина. Църквата ни е „Света Богородица“ или на гръцки — „Панаица“, и оттам сума ти свят е под фамилията Панайотов.

— Като се върнеш в село — казва ми Арменко, — да запалиш една свещ на света Панаица, че спасението ти от нея ще дойде… Като те извадят пред съда, ще поискаш да се приложи за доказателство избирателният списък. Нека да намерят измежду десетте-петнайсет Панайотовци кой е подписвал телеграмите… Само — казва — дано не сверяват почерка.

— Почерка и да го сверят, нищо не могат да намерят, защото телеграмите не съм ги писал аз, а попът, че почеркът му е по-четлив, а за попа те няма да се сетят. Ако ли се досетят — няма да посмеят да го съдят, ако пък го съдят — него владиката ще го спаси.

— Добре! — вика Арменко. — Хайде тогава да открием заседанието.

Другият апаш стана председател на съда, той се престори на прокурор, мене ме изправиха до вратата на подсъдимата скамейка и започнаха съдилището. Петнайсет пъти го повторихме: хем те си правеха джумбуш и примираха от смях, хем аз си окърших езика тъй, че сетне, когато ме извадиха на съд — занемяха и прокурорите, и съдията… Лошото е само, че преди да ми дойде съдът, жената, без да ме попита, подписала полицата за пет хиляди лева гаранция с хиляда лева горница и десет дена преди да се гледа делото, пуснаха ме от затвора.