Йожен Сю - Скитникът евреин

Каменните стени бяха покрити с бръшлян, мъх и други паразитни растения, които придаваха на руините мрачен и тайнствен вид. Няколко срутени свода и стени с тесни прозорчета още стърчаха самотно в мрачната сянка на големите дървета.

Над руините, самотна и зловеща стърчи върху ощърбен постамент, притисната от различни растения, исполинска каменна статуя. Тя представлява обезглавен човек, облечен в старинна дълга дреха. В ръцете си държи някаква странна паница, в която е поставена глава… Всъщност това е неговата глава. Йоан Кръстител, обезглавен по заповед на Ирод.

Възцарилото се мълчание наоколо се нарушава единствено от раздвижването на големите клони, които глухо шумят, сякаш стенат.

Неочаквано, сякаш изникнало от горски полумрак, на това страшно място се появява бледо човешко лице.

Лице на жена.

Тя пристъпва бавно и боязливо към руините. Спира се и започва да тъпче пръстта, която някога е била благословена. Дългата й рокля се отваря от вятъра и се показват краката й, целите потънали в прах, треперещи.

Край извора, в подножието на статуята на Свети Йоан Кръстител има голям заоблен камък. Върху него се свлича жената, останала без дъх от умора.

А от много дни насам, от много години, от много векове тя върви, върви и все не се уморява…

За първи път краката й са целите в рани.

За първи път! Тази, която преминаваше с равна крачка през пустини, където цели кервани потъваха в горещите пясъци.

Която бе пресичала вечния сняг на северните страни, където нито едно човешко същество не можеше да издържи.

Тази, която пощадиха всепоглъщащите пламъци на пожарите и буйните води на бързеите.

Най-сетне тази, която от векове насам нямаше нищо общо с човечеството, сега за първи път усещаше болки…

Нозете й кървят, ръцете й тегнат от умора, измъчва я страшна жажда.

Тя се усеща слаба, измъчва се, но продължава да върви.

Защото вярваше, че радостта й ще бъде голяма…

И когато напуканите й устни докоснаха кристално бистрите води на ручея, от гърдите и се изтръгна въздишка и тя спря да пие. В един миг само жената бе забравила смъртоносната жажда. Оглеждаше се внимателно в огледалната водна повърхност и един вик се изтръгна от гърдите й. Вик на голям религиозен екстаз, който сякаш бе неизречена благодарност към Бога.

В природното огледало тя бе видяла, че е остаряла. За няколко часа, за няколко минути, за няколко мига само, тя бе остаряла.

Тя, която вече осемнадесет века преминаваше от свят в свят, от поколение в поколение, оставайки винаги на двадесет години.

Сега беше остаряла и вече можеше да очаква смъртта.

Всяка измината минута от живота й вече я приближаваше към физическия край.

Озарена от великата надежда на остаряването тя се изправи, събра ръце пред гърдите си и започна да се моли.

Очите й уморено се спират на фигурата на обезглавения Свети Йоан Кръстител.

Главата, която мъченикът носи в ръцете си, през полузатворените клепачи, сякаш внимателно се взира в скитницата-еврейка. Този поглед е топъл и милостив.

А тя е сигурно Иродиада, която в голямото упоение на някакъв езически празник, бе поискала обезглавяването на този светец!

И точно сега, когато тя бе застанала в краката на статуята, безсмъртието, което тегнеше върху Иродиада, започна да се стопява.

Нощта постепенно настъпва, мрачна и бурна.

Силен вятър пронизва върховете на боровете.

Над черните тела на дърветата, издебвайки разкъсаните сиви облаци, бавно започна да си пробива път луната.

Молитвата на скитницата-еврейка сигурно ще бъде чута.

Изведнъж очите й се затвориха, ръцете й се впиха една в друга, и тя остана коленичила сред развалините, неподвижна като надгробна статуя. Тогава, в този миг, я осени странно видение!

Ето какво бе видението на Иродиада:

На върха на висока, оголена, стръмна и камениста планина се издига Голгота.

Слънцето залязваше, както сега, когато еврейката, изнемощяла от умора, се влачеше към развалините на манастира Свети Йоан Кръстител.

Големият бял кръст, забит на Голгота се извисява над пустите и мрачни долини, забил чело в навъсените облаци.

Навсякъде властва гробно мълчание.

От време на време черни исполински соколи разсичат въздуха с крилете си и се спускат на земята, за да умъртвят заловените жертви.

Голгота е издигната с огромен, нечовешки труд от разкаял се грешник. Сторил някога голямо зло на много хора той, за да изкупи деянията си и своите грехове се довлякъл на колене в тази пустош и като отшелник прекарал остатъка от живота си под огромния кръст.