Робърт Уолър - Танго

Карлайл спря пикапа си, измъкна една метла с дълга дръжка от багажника и тръгна към змията, за да я премести встрани от шосето, на безопасно място. Покрай него минаваха коли, каравани, микробуси, а той не спираше да маха и да посочва към змията. Шофьорите заобикаляха влечугото и махаха обратно на Карлайл. На змията не ѝ хареса. Разгърна пелерината си и започна да стреля с език по посока на подминаващите я превозни средства, водена от инстинкта си за самосъхранение – за самозащита, не от злоба. Хората биха обобщили действията ѝ с една дума – "кураж", ако змията принадлежеше към човешкия род.

Сляп инстинкт или не, но Карлайл се беше възхитил от змията, тази трикилограмова маса плът, изправила се и стреляща срещу тоновете безчувствен метал и гума. Беше приближил на около трийсетина метра от змията, когато отгоре ѝ мина една каравана и я превърна в пихтиеста жълточервена маса. Откъснатата ѝ опашка продължаваше да потрепва. Докато караваната отминаваше надолу, от прозореца на шофьорското място се подаде ръка на мъж, свита в юмрук, с опънат среден пръст. Ръката се движеше нагоре-надолу. "Дарвин си е Дарвин, да таковам и тъпата змия, и теб, Джак, който и да си. Какво ще кажеш да спрем за обяд при Уол Драг, Дорис, малко по-надолу?"

Карлайл наблюдаваше оттеглянето на сърната и си мислеше: когато човешкото племе изчезне, след него нямаше да е останало нищо – нито гърмящи змии, нито стари лъвове, нито хора, неспособни да оцеляват във времената, в които живееха. Карлайл поне можеше да се премести, да се изплъзне от машините за известно време.

В началото си мислеше, че стратегията му не дава резултати. После реши, че тя всъщност работи доста добре – до момента, в който не се появи проектът за магистралата. Както казваше Сузана, може би просто трябваше да наречем тази част с магистралата "лош късмет". "Опитай отново", беше му казала тя.

– Трябва да се опиташ да запазиш позата на благородно пренебрежение към шанса, подобно на стоиците. Опитай си да възприемеш шосето чисто и просто като лош късмет. Той знаеше, че трябва да стане криптозоик: "крипто" – от "тайна" или "скрит", "зоик" – от начина, по който живееха определени видове животни като ракуните, койотите и елените. Тези животни се бяха научили да съществуват успоредно с цивилизацията и едновременно с това – да стоят настрана от нея.

Карлайл се чудеше дали и за него беше възможно да живее успоредно и в същото време – встрани от цивилизацията. Да намери някое тихо кътче сред слоевете шум, от време на време да пробива с глава шума, когато му се налага да излезе, за да свърши някоя работа, да вземе златото и да хукне като гонен от дяволи обратно към своето тихо убежище. Индианците имаха специално название за това; наричаха го "промяна на формата". Веднъж, след като вече се беше заселил във високопланинските плата, Карлайл го бе опитал и му се беше сторило, че действа. Щеше да направи още един пробег в крипто- реалността. Щеше да стои в тунелите на своя отделен свят възможно най-дълго, да наблюдава бухалите, когато се озове на открито, и да се надява на по-добър късмет следващия път. От битките нямаше полза. Не можеше да избягаш от него, каквото и да беше това "то". Спомни си думите на антрополога Лорън Айсли: "В дните на мраз търси дори и най-малката слънчева светлина."

Карлайл го беше направил веднъж, бе открил своето собствено мъничко слънце; можеше да го на прави пак. Стратегията не беше перфектна, но бе възможно най-простата и най-добрата и изключваше самосъжалението.

Сърната стигна до края на алеята и прекоси шосето, отдалечавайки се към малката горичка. Изгрев, дим от комина, носен хоризонтално от вятъра към лежащия на дванайсет километра по-надолу Саламандър.

Все така облегнат на стената на малката си работилница, Карлайл погледна към дланите си. Със своите морални достойнства те въртяха един от най-добрите чукове в света. Мъжът, използващ инструменти. Посегна към кръста си, за да докосне стария кожен колан, подарен му от Коуди, превърнал се в един вид талисман за него. Сети се, че не си го беше сложил.

Хитрите бизнесмени си мислеха, че веднъж и завинаги са го неутрализирали, брояха сполучливите си ходове, докато препускаха през документацията си като малка кавалерия в бизнес костюми, въоръжени с измамни представи за изграждането на един Нов Йерусалим там някъде, в прериите. Сузана го беше убедила, че има още какво да се направи. Не бе приключил с тях. Не хранеше големи надежди, че нещо може да спаси къщата му или пък птиците, но каквото и да му костваше, щеше да продължи. Подготвяше се да се изправи отново, да промени течението си като река.