Секретарят пребледня като смъртник и изтърва свитъка на пода.
— Бедата е там — продължи, неспиран от никого, вързаният, — че си прекалено саможив и напълно си загубил вяра в хората. Съгласи се, нима може човек да отдаде цялата си привързаност на едно куче? Твоят живот е беден, хегемоне — при тези думи говорещият си позволи да се усмихне.
Секретарят мислеше сега само за едно — да вярва ли на ушите си, или да не вярва. Налагаше се да вярва. Тогава се помъчи да си представи в каква ли причудлива форма ще се излее гневът на избухливия прокуратор след тази нечувана дързост на арестувания. И не можа да си го представи, въпреки че добре познаваше прокуратора.
Тогава се чу пресекливият, хриплив глас на прокуратора, който каза на латински:
— Развържете му ръцете.
Един легионер от конвоя удари копие о пода, подаде го на друг легионер, приближи се и свали въжетата от арестанта. Секретарят вдигна свитъка, реши засега нищо да не записва и на нищо да не се учудва.
— Признай си — тихо попита Пилат на гръцки, — ти си велик лечител, нали?
— Не, прокураторе, не съм лечител — отговори арестантът, разтривайки с наслада протритата и подпухнала морава китка на ръката си.
Остро, изпод вежди, Пилат пронизваше с поглед арестанта и в очите му вече нямаше мътилка, в тях се появиха познатите на всички искри.
— Не те попитах — каза Пилат, — може би говориш и латински?
— Да, говоря.
Руменина изби по възжълтите бузи на Пилат и той попита на латински:
— Как разбра, че исках да викна кучето?
— Много просто — отговори на латински арестантът. — Ти шареше с ръка във въздуха — и арестантът повтори жеста на Пилат, — като че ли искаше да го погалиш, а устните ти…
— Да — каза Пилат.
Помълчаха. После Пилат зададе въпроса на гръцки:
— И тъй, ти си лечител?
— Не, не — живо отвърна арестантът, — повярвай ми, не съм лечител.
— Е, хубаво, щом искаш да го пазиш в тайна, пази го. Към делото това няма пряко отношение. Та ти твърдиш, че не си призовавал да бъде разрушен… или опожарен, или по някакъв друг начин да бъде унищожен храмът?
— Аз, хегемоне, никого не съм призовавал към подобни действия, повтарям го. Нима приличам на слабоумен?
— О не, ти не приличаш на слабоумен — тихо отвърна прокураторът и се усмихна с някаква страшна усмивка, — тогава закълни се, че не си го вършил.
— В какво искаш да ти се закълна? — попита вече много оживено развързаният.
— Ами в живота си, да речем — отвърна прокураторът, — тъкмо е време да се кълнеш в него, защото той виси на косъм, знай това!
— Може би мислиш, хегемоне, че ти си го окачил на косъм? — попита арестантът. — Ако е тъй, много се лъжеш.
Пилат потрепери и процеди през зъби:
— Аз мога да прережа този косъм.
— И в това се лъжеш — възрази с ведра усмивка арестантът и вдигна ръка да скрие лице — от слънцето — съгласи се, че да пререже косъма може навярно само оня, който го е окачил.
— Тъй, тъй — каза с усмивка Пилат, — сега не се съмнявам, че безделниците из Иерушалаим са те следвали по петите. Не зная кой те е надарил с този остър език, но щедро те е надарил. Ами я кажи. вярно ли е, че си влязъл в Иерушалаим през Сузката порта, яхнал магаре и придружен от долна сган, която те е приветствала като същински пророк? — и прокураторът посочи пергаментовия свитък.
Арестантът погледна изумен прокуратора.
— Та аз нямам магаре, хегемоне — каза той. — Наистина влязох през Сузката порта, но пеш, придружаваше ме само Леви Матей и никой не ме е приветствал, защото тогава в Иерушалаим никой не ме познаваше.
— А да познаваш — продължи Пилат, без да сваля очи от арестанта, — някой си Дисмас, и друг един, Гестас, и трети — Вар-Раван?
— Тези добри хора не ги познавам — отговори арестантът.
— Наистина ли?
— Наистина.
— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
— Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
— За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат, — но навярно не познавам добре живота! Можете вече да не записвате — каза той на секретаря, който и без това нищо не записваше, и пак се обърна към арестанта: — В някоя гръцка книга ли прочете това?
— Не, стигнах до него със собствения си ум.
— И го проповядваш?
— Да.
— Ами центурионът Марк, по прякор Плъходава — той например добър ли е?
— Да — отговори арестантът, — въпреки че е нещастен човек. Откакто добри хора са го обезобразили, е станал жесток и коравосърдечен. Бих искал да зная кой го е обезобразил така.
Читать дальше