Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— Но моля ви — отвърна Азазело, — вас ли чувам? Та нали вашата приятелка ви нарича Майстор, та нали сте способен да мислите, как така сте умрял? Нима за да се смятате за жив, трябва непременно да седите в сутерена по фланела и болнични наполеонки? Това е смешно!…

— Разбрах всичко, което казахте — възкликна Майстора, — не продължавайте! Вие сте хиляди пъти прав!

— Великият Воланд! — заприглася му Маргарита. — Великият Воланд! Той го е измислил много по-добре от мен! Но романа, романа — викаше тя на Майстора, — вземи със себе си романа, накъдето и да полетиш!

— Няма нужда — отвърна Майстора, — помня го наизуст.

— Но нали няма нито дума… нито дума от него да забравиш? — питаше Маргарита, притискаше се към любовника си и бършеше кръвта от раздраното му слепоочие.

— Не се тревожи! Сега вече нищо и никога няма да забравя — отвърна той.

— Тогава огън! — извика Азазело. — Огънят, от който започна всичко и с който ние завършваме всичко.

— Огън! — извика страшно Маргарита. Прозорчето в сутерена се тръшна, вятърът отвя пердето. Небето весело и кратко прогърмя. Азазело пъхна ноктестата си ръка в печката, измъкна димяща главня и подпали покривката на масата. После подпали и куп стари вестници на канапето, а след това ръкописа и пердето на прозореца. Майстора, вече опиянен от предстоящото препускане, събори от лавицата върху масата някаква книга, разтвори я на пламтящата покривка и книгата лумна с весел пламък.

— Гори, гори, предишен живот!

— Гори, страдание! — викаше Маргарита. Стаята вече плуваше в мараня сред пурпурните стълбове и заедно с пушека тримата изскочиха през вратата, качиха се по каменните стъпала и се озоваха в дворчето. Първото, което видяха, беше седналата на земята готвачка на предприемача; край нея се търкаляха картофи и няколко връзки лук. Състоянието на готвачката беше разбираемо. Три черни коня пръхтяха до стряхата, тръпнеха и риеха фонтани пръст. Маргарита яхна първа, после Азазело, последен Майстора. Готвачката изстена, понечи да вдигне ръка да се прекръсти, но Азазело викна страшно от седлото:

— Ще ти отрежа ръката!

Той свирна и конете, кършейки клоните на липите, се вдигнаха и се врязаха в ниския черен облак. В същия миг от прозорчето на сутерена излетяха кълба дим. Отдолу се чу немощният, жален вик на готвачката:

— Пожар!…

Конете вече летяха над покривите на Москва.

— Искам да се сбогувам с града — извика Майстора на Азазело, който препускаше отпред. Гърмът изяде края на изречението на Майстора. Азазело кимна и пусна коня си в галоп. Срещу летящите се носеше стремително облак, но още не пръскаше дъжд.

Те летяха над някакъв булевард, виждаха как човешките фигурки тичат, за да се скрият от дъжда. Падаха първите капки. Прелетяха над пожарище — всичко, което беше останало от Грибоедовия дом. Носеха се над града, вече залят от тъмнината. Над тях припламваха мълнии. После покривите се смениха със зеленина. Едва тогава плисна дъждът и превърна летящите в три огромни мехура във водата.

На Маргарита й беше вече познато усещането за полет, а на Майстора още не, и той се учуди, че се озоваха толкова бързо при целта, при оня, с когото искаше да се сбогува, защото нямаше с кого другиго да се сбогува. През пелената на дъжда той позна веднага клиниката на Стравински, реката и така добре изучената от него борова гора на отвъдния бряг. Те се снишиха на една поляна в горичката близо до клиниката.

— Ще ви почакам тук — извика Азазело, свил ръце на фуния, и ту го осветяваха мълнии, ту изчезваше в сивата пелена. — Сбогувайте се по-бързо!

Майстора и Маргарита скочиха от седлата и полетяха, замяркаха се като водни сенки през градината на клиниката. Миг по-късно Майстора отместваше с опитна ръка балконската решетка на стая №117. Маргарита го следваше. Те влязоха при Иванушка, невидими и незабелязани, а бурята гърмеше и виеше. Майстора застана до леглото.

Иванушка лежеше неподвижно, както и тогава, когато за пръв път наблюдаваше бурята в дома на своето успокоение. Но той не плачеше както миналия път. Като се взря добре в тъмния силует, нахлул от балкона, той се надигна, простря ръце и каза радостно:

— Ах, това сте вие! Аз все ви чакам, чакам ви! Ето ви и вас, съседе мой!

На това Майстора отговори:

— Аз съм тук! Но за съжаление вече не мога да бъда ваш съсед, Отлитам завинаги и дойдох само да се сбогуваме.

— Аз го знаех, аз се досещах — отвърна тихо Иван и попита: — Него ли срещнахте?