Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— Как се казвате?

— Панаев — беше учтивият отговор. Гражданката записа това име и вдигна въпросителен поглед към Бегемот.

— Скабичевски! — изпищя той и, кои знае защо, посочи примуса си. София Павловна записа пак и подаде книгата на посетителите да се разпишат в нея. Коровиев срещу името „Панаев“ написа „Скабичевски“, а Бегемот срещу „Скабичевски“ написа „Панаев“. Смайвайки окончателно София Павловна, Арчибалд Арчибалдович поведе с изкусителна усмивка гостите към най-хубавата маса на другия край на верандата, там, където сянката беше най-дебела, към масата, до която слънцето весело блещукаше сред листата на живия плет. А София Павловна, примигвайки от учудване, дълго изучава странните подписи, сложени в книгата от неочакваните посетители.

Арчибалд Арчибалдович учуди и келнерите не по-малко, отколкото София Павловна. Той лично отмести стол от масата, канейки Коровиев да седне, смигна на един, нещо прошепна на втори и двама келнери се засуетиха около новите гости, единият от които сложи примуса си на пода до ръждивата си обувка. Старата покривка с жълти петна веднага изчезна от масата, във въздуха се метна и изпращя нова, колосана, бяла като бедуинска чалма, а Арчибалд Арчибалдович вече шепнеше тихо, но много изразително, наведен над ухото на Коровиев:

— Какво да ви предложа? Имам чудесен балък… от конгреса на архитектите го измъкнах…

— Такова… мм… дайте ни изобщо нещо за хапване… мм… — доброжелателно измуча Коровиев и се разположи удобно на стола.

— Разбирам — притваряйки очи, многозначително отвърна Арчибалд Арчибалдович.

Като видяха как се държи с твърде съмнителните посетители шефът на ресторанта, келнерите изоставиха всякакви съмнения и се заловиха сериозно за работа. Един вече поднасяше запалена клечка на Бегемот, който извади от джоба си фас и си го пъхна в устата, друг долетя, зазвънтя със зелените чаши и ги занарежда до приборите — за водка, за вино, и високи, тънкостенни, от които така хубаво се пие нарзан под навеса… не, изпреварвайки събитията, ще кажем… така хубаво се пиеше нарзан под навеса на незабравимата Грибоедова веранда.

— Филенце от ресарка мога да ви предложа — чуруликаше музикално Арчибалд Арчибалдович. Гостът с пукнатото пенсне одобряваше напълно предложенията на командира на брига и го гледаше благосклонно през безполезното стъкълце.

Обядващият на съседната маса белетрист Петраков Суховей, чиято съпруга си дояждаше свинския ескалоп, с присъщата на всички писатели наблюдателност забеляза ухажването на Арчибалд Арчибалдович и беше много, много учуден. А съпругата му, извънредно почтена дама, направо изревнува пирата от Коровиев и дори почука с лъжичката си — защо ни бавят? — искаше да каже… време е да сервират сладоледа! Какво става?

Но Арчибалд Арчибалдович дари Петракова с обаятелна усмивка и прати при нея келнера, а той не напусна скъпите си гости. Ах, умен беше Арчибалд Арчибалдович! И положително не по-малко наблюдателен от самите писатели! Арчибалд Арчибалдович знаеше и за сеанса във „Вариете“, и за много други произшествия от последните дни; беше чул, но за разлика от други беше запомнил добре и думата „кариран“, и думата „котарак“. Арчибалд Арчибалдович се досети веднага кои са неговите клиенти. И реши, разбира се, да не се кара с тях. Ама София Павловна — бива си я! Как само го измисли — да препречва на тия двамата пътя към верандата! Впрочем какво друго да се очаква от нея!

Петракова бъркаше надменно с лъжичката топящия се сметанов сладолед и гледаше с недоволни очи как масата пред двамата облечени като палячовци приказно се отрупва с ястия. Измитите до блясък листа на салатата вече стърчаха от купичката с пресен хайвер… миг, и върху специално доближената отделна масичка се появи запотена сребърна кофичка…

Едва след като се убеди, че всичко е сервирано наистина както трябва, едва след като в ръцете на келнерите долетя захлупен тиган, в който нещо цвъртеше, Арчибалд Арчибалдович си позволи да се оттегли, от двамата загадъчни клиенти, и то след като предварително им прошепна:

— Извинете! За минутка! Да видя лично какво става с филенцето!

Той отлетя от масата и изчезна през служебния вход на ресторанта. Ако някой наблюдател можеше да проследи по-нататъшните постъпки на Арчибалд Арчибалдович, те несъмнено биха му се сторили твърде загадъчни.

Шефът не отиде в кухнята да наглежда филето, ами се запъти към склада на ресторанта. Той го отвори със собствен ключ, затвори се вътре и предпазливо, да не си изцапа маншетите, извади от коритото с лед два тежки балъка, увити във вестник, грижливо ги овърза с канап и ги сложи настрана. После провери в съседната стая дали си е на мястото лятното му пардесю с копринен хастар и шапката и чак тогава се запъти към кухнята, където готвачът старателно приготвяше филетата, които пиратът беше обещал на гостите.