Виктор Пелевин - Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)

На пода на кабинета имаше персийски килим — истински и сигурно доста скъп.

— Другарю гене…

— Владик — прекъсна ме Шмига. — За теб винаги съм просто Владик. И на „ти“.

— Добре — казах аз, — Владик. Ужасно ме радва срещата с приятел от детските години. И особено това, че твоите гвардейци ме оставиха жив.

— Ама какво е станало? — ококори очи Шмига.

Разказах му накратко за досегашните си преживелици и той недоверчиво поклати глава.

— Ама че измет — каза намръщен. — Изроди. Наредих им да ти дадат да подпишеш декларация за поверителност. А преди нея при нас винаги се прожектира такъв филм, та човекът не просто да драсне един подпис на хартията, а ясно да разбере какво ще стане при разгласяване. А те нищо ли не ти обясниха? И значи ти ей така, на сляпо, си се подложил на специалната процедура? Магарета мизерни… Е, нищо, ще потърсим и ще накажем виновниците. Ще видят те, мамка им, тринайсета заплата в твърда валута…

Шмига взе от бюрото бележник с профила на Данте Алигиери на корицата и известно време съсредоточено драска с химикалка върху хартията, при което аз веднага се досетих, че рисува в него същите профили на Данте, само че малки. Тези хора, кой знае защо, си мислят, че за целия дълъг двайсети век ние не сме изучили методите им на работа.

Той остави бележника и направи крачка към мен, сякаш със закъснялата си прегръдка възнамеряваше да изцери всичките ми душевни рани, но тогава звънна телефонът на бюрото му. Шмига изруга и вдигна слушалката. Слуша няколко секунди, а после лицето му стана мрачно и внимателно.

— Тъй вярно — каза той и затвори.

Вдигна очи към мен и виновно разпери ръце.

— Виждаш ли какво става. Днес няма да мога — бойна тревога. Хайде да се срещнем вдругиден и всичко ще ти обясня. Моля те, имай малко търпение и не се впрягай. Сега ще те закарат у дома. Не се тревожи, аз сам ще те намеря…

Може би все още бях под упойка, но у дома почти не мислих за случилото се. След като отмих малкото петънце кръв на ръкава на сакото си (така и не разбрах откъде се е взело), аз се нахраних без апетит и легнах да спя.

Ужасът започна посред нощ.

— Семьон — каза изведнъж на мозъка ми задгробен глас, — готов ли си за разплата, Семьон?

Отметнах одеялото и се повдигнах на лакти.

През прозореца грееше мистична луна, вятърът полюшваше завесите — всичко беше като в немска романтична трагедия. Моментът беше много подходящ да полудееш — или поне да се уплашиш до смърт. Аз постъпих точно така: уплаших се до такава степен, че останките от коса на главата ми се размърдаха.

Работата е там, че думите се разнасяха не някъде наблизо, а идваха от самия център на съществото ми. Но това не беше така нареченият „вътрешен глас“, който ние всъщност само си представяме, а истински говор. Само че той долиташе от най-съкровеното вътрешно измерение, от което дотогава никой не беше говорил с мен. И това бе неописуемо зловещо.

— Кой си ти? — попитах аз и се огледах.

— Ти оскърби духа ми — каза гласът. — И сега аз ще ти отмъстя, у-у-у-у…

Написано на хартия, „у-у-у-у“ изглежда смешно, но когато гласът започна да вие в главата ми, това беше… Даже не знам как да го предам. Все едно бригадата затворници, строила моя одески апартамент, изведнъж възкръсна, прокара пъклен комин между носа и ухото ми — и в него забуча страдалческият вятър на ада.

Ощипах се, но не се събудих.

— Кой си ти? — попитах с трепет аз.

— Аз съм духът на говорителя Левитан — отговори гласът.

В първия момент се хванах на въдицата като шаран.

— Аз… много се радвам — казах смутен. — За мен е голяма чест. Посветил съм много време на изучаването на вашето наследство, Юрий Борисович. А като дете даже работех над дикцията си на челна стойка — четох, че вие сте правили така…

— Още от дете си се гаврил със светлата ми памет, шибана свиньо.

Тук проумях, че това е някакъв номер — един интелигентен евреин, който цял живот е работил в радиото, няма да каже такова нещо даже на пияна глава. А още повече от оня свят.

— Не съм се гаврил — казах аз, като се стараех в гласа ми да се долавя лично достойнство, и съвсем неочаквано за себе си преминах към интонациите на Левитан. — Подражавах. И го правех с голямо уважение. А вие, ще ме прощавате, не сте никакъв Левитан.

— Защо смяташ така, нищожен червей? — попита гласът и пак нададе вой.

Воят отново прозвуча много убедително, но думите ме впечатляваха все по-малко и по-малко.

— Защото Левитан никога не би казал „шибана свиньо“ — отговорих аз. — Той е бил възпитан човек с добри гени и никога не би употребил такива думи, даже ако наистина мислеше така за мен.