Виктор Пелевин - Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)

Неслучайно мъдрият Фройд казва, че анатомията е съдба. Моят имитационен талант се оказа единственият противовес на жестоката присъда на природата. Но все пак противовес имаше и главорезите и главатарите не ме биеха твърде често — аз знаех как да ги забавлявам.

Отначало просто рецитирах научени наизуст военни сводки, изпъстрени с диви географизми — те отекваха в тъмното спално помещение като непобедими азиатски заклинания. Но постепенно това стана скучно на слушателите ми и аз започнах да импровизирам. И ето тук се проявиха поразителните особености на моята магическа реч.

Всяка от страшните истории, които децата си разказват в тъмното, в мое изпълнение придобиваше друго качество — и плашеше даже онези, които обикновено се смееха на страхотии. Нещо повече, и най-простите думи, адресирани към другарите ми по спално помещение в тъмен час след отбой, изведнъж се изпълваха със зловещ многозначителен смисъл, ако ги изричах с гласа на Левитан.

Всеки етнограф, запознат с особеностите на евро-азиатското детство, знае, че в средата на подрастващите се спазват строги социални протоколи, чието нарушаване може да доведе до същите последици като незачитането на затворническите табута. Но моята вълшебна сила ме издигаше над подобни правила. В моменти на имперсонация аз можех, както се изразяваха тогава, да „плещя“ без каквито и да било последици, да говоря каквото си искам на когото си искам — и с това се примиряваха, сякаш почитаха вселилия се в мен дух. Разбира се, аз не си правех подобни експерименти в обичайната си хилава самоличност, след като в спалното станеше светло.

Впрочем имаше един досаден проблем — вече споменах за него. Някои момчета притежаваха имунитет срещу моята магия. Нещо повече, аз ги разсмивах. Обикновено това бяха московчани, донесени при нас от потоци арктически въздух.

Причината беше одеският ми говор — той им се струваше смешен и несъвместим със страховития смисъл на произнасяните думи. В такива моменти аз изпитвах нещо подобно на трагизма на поет, на когото леко фъфлене пречи да омае света с очарованието на истински гениалните си редове. Но московчаните сред слушателите ми бяха малко и някои от тях все пак падаха под ударите на тъмните крила на моя демон, затова аз не страдах особено от този проблем.

С един от московчаните даже се сприятелихме. Той се казваше Влад Шмига. Беше дебел мрачен младеж с много внимателни очи и вечно потна щръкнала коса. Ласкаех се, че е един от онези северняци, които не се смеят на говора ми, а и несъмнено се впечатляваше от таланта ми.

В него имаше нещо от военновременните детски домове, само че ти идваше да го наречеш не син на полка, а син на заградителния отряд. Любимият му епитет беше думата „мизерен“, използвана за всичко — от времето до киното. Освен това имаше необичайно хоби.

Той водеше досие за всяко момче от нашето спално — в дебела тетрадка, която държеше в торбата с мръсни дрехи под закрилата на няколко особено миризливи чорапа. На мен я показа скришом, докато пушехме едни много серт ростовски цигари в храстите до столовата. За мен там пишеше следното:

Семьон Левитан.

Притежава умението да говори с глас от задгробния свят, от което нощем те хваща страх. Може не само да те уплаши до насиране, но и да те утеши и вдъхнови. Следователно има уникална способност, близка до хипнозата. Способен е да се изразява красиво и дълбокомислено, така че се чувстваш като некултурен глупак, но когато се увлича, започва да говори бързо и със силен еврейски акцент. Тогава хипнозата изчезва.

Аз, разбира се, вече знаех всичко това за себе си, само го формулирах малко по-другояче. Но аз се познавах от цели дванайсет години, а Владик беше уловил в мен тази смислова същност само за няколко дни. Нещо повече, за този кратък срок той бе успял да направи същото и с останалите ми съседи по легло и това, разбира се, беше впечатляващо. Може би тъкмо тогава аз за пръв път разбрах, че освен мен на света има много други специфично надарени хора и че трябва да се гордея с дарбата си много предпазливо.

С Владик си писахме два-три месеца след лагера, после той искаше да дойде пак в Одеса, но не можа — и постепенно от нашето приятелство не остана нищо. Мисля, че все пак аз написах последното писмо, но не съм сигурен.

След училище ме изпратиха да уча в московския Институт за чужди езици. Мама дълго не искаше да ме пуска, като говореше за корените, без които ще увехна, но татко, опитен играч на преферанс, я надигра, като хитро цака с цитат от Бродски (за майка ми последният беше висш авторитет). Каза така: