Астрид Линдгрен - Нови пакости на Емил от Льонеберя

Беше много тъжна съботна вечер. Майката на Емил и малката Ида плачеха толкова силно, че сълзите пръскаха наоколо, а таткото на Емил въздъхна тежко, когато се вмъкваше в постелята, защото и той чувствуваше липсата на своето мило момченце, което винаги си лежеше там, в малкото креватче, с къдравата главица върху възглавницата и с „шапкътъ“ и „пушкътъ“ до него.

Но на Лина никак не й липсваше Емил, нито пък искаше да върви да спи. Искаше да седи на стъпалата пред ратайската стаичка с Алфред и да я оставят на мира — затова беше страшно доволна, че Емил е в дърводелската барака.

— Но кой знае докога ще седи там това бясно хлапе — промърмори си тя под носа и затова тихичко се промъкна и пак закачи куката от външната страна.

Алфред свиреше на акордеона и пееше и изобщо не забеляза злодеянието на Лина. „Хусарят се връща от бойното поле“ — пееше Алфред.

Седнал върху дръвника, Емил чу и въздъхна тежко.

Но Лина прегърна Алфред през врата и започна да му опява както обикновено, а той й отговаряше, както обикновено:

— Е, да де, мога да се оженя за теб, щом толкова настояваш, но няма защо да бързаме.

— Поне догодина, най-късно — настояваше Лина неумолимо и тогава Алфред въздъхна още по-тежко от Емил и запя песента за „Лъвската невяста“. Емил чу това и си помисли, колко ще е весело, все пак, ако отиде с Алфред на езерото.

— Да, разбира се! — каза си той. — Защо да не изляза… ще направя едно кръгче с Алфред и ще поплуваме, а после пак ще се вмъкна в дърводелската барака… ако искам.

Емил се втурна към вратата и откачи куката. Но защо ли, когато коварната Лина беше залостила отвън! Вратата не помръдна, макар че Емил се хвърли срещу нея с всички сили. Тогава Емил разбра. Веднага му стана ясно кой го беше заключил.

— Ама аз ще й покажа на нея — рече си той. — Ще види тя!

Той огледа дърводелската барака, където вече бе станало доста тъмно. Веднъж, когато Емил извърши една от най-страшните си пакости, той избяга през прозореца. Но след този номер, баща му закова една дъска отвън, напречно на прозореца, за да не може Емил да го повтори и да падне в копривата, която растеше под прозореца. Таткото на Емил наистина се грижеше за своето момченце и не искаше да го види изпарено от коприва.

— През прозореца не мога да избягам — каза си Емил, — нито през вратата. Да викам за помощ — за нищо на света! Тогава как да се измъкна?

Погледът му се спря на огнището. В бараката имаше огнище, за да се отоплява през зимата и да има таткото на Емил огън, на който да сгрее тенджерата с туткала, когато му потрябва.

— Няма как, остава само коминът — реши Емил и пъргаво се покатери върху огнището и стъпи в пепелта, останала от миналогодишните огньове, която обгърна меко-меко босите му стъпала и влезе между пръстите му.

Емил погледна нагоре през комина и видя нещо весело. В дупката точно над главата му, бе кацнала червена юлска луна и надничаше.

— Ей, луна! — викна Емил. — Сега ще видиш как знам да се катеря!

И той опря здраво гръб, крака и ръце в покритите със сажди стени на комина и потегли нагоре.

Ако някога сте се опитвали да се катерите в тесен комин, сигурно знаете колко е трудно и колко черен става човек, но не си мислете, че това би могло да спре Емил.

Лина, тази горкана, седеше на стъпалата пред ратайската стаичка, обгърнала врата на Алфред, и нищо не подозираше. Но Емил нали беше казал, че „ще види тя!“ и тя наистина видя. Както си седеше, случайно погледна нагоре към луната и в следващия миг нададе такъв писък, че оглуши цяла Льонеберя.

— Мюлинг! — пищеше Лина. — На комина седи един мюлинг!

Мюлинги бяха такива едни малки привидения, от които едно време много се бояха в Смоланд. Лина бе слушала страшните истории на Кроса-Мая за малките, ужасяващи мюлинги, които човек можел да срещне, и затова се разпищя тъй лудешки, като видя един върху комина, със съвсем черно лице и изобщо много страшен.

Алфред погледна към мюлинга и само се изсмя.

— Този малък мюлинг май го познавам — рече той. — Я, слизай, Емиле!

Емил се изправи с омацаната си от сажди риза и застана върху покрива, неустрашим като пълководец. Той протегна черния си юмрук към небето и извика, та проехтя над цяла Льонеберя:

— Тази нощ ще съборя дърводелската барака и никога вече няма да седя затворен там!

Тогава Алфред застана под стряхата на бараката точно под Емил и протегна ръце.

— Скачай, Емиле! — каза той.

И Емил скочи. Право в прегръдката на Алфред. А после двамата отидоха до езерото и се изкъпаха. Емил много се нуждаеше от баня.