Астрид Линдгрен - Жив е още Емил от Льонеберя

Междувременно майката на Емил приготви в кухнята вечеря за жътварите и всички се прибраха, таткото на Емил, и Алфред, и Лина, и Кроса-Мая, уморени и гладни след дългия работен ден. Седнаха около кухненската маса. Но мястото на Емил остана празно и майка му се сети, че доста отдавна не е виждала синчето си.

— Лина, я виж дали Емил не е при Мъничето — каза майката на Емил.

Лина тръгна и дълго време не се върна. Когато най-сетне отвори вратата, тя застана на прага и изчака всички да я погледнат. Искаше всички наведнъж да чуят невъобразимата вест, която трябваше да им съобщи.

— Какво ти става? Защо стоиш там? Да не се е случило нещо? — попита майката на Емил. Лина се подсмихна под мустак:

— Дали се е случило нещо ? Просто не знам какво да ви кажа, но кокошките положително са мъртви! Петелът е пиян! Мъничето е пияно! А що се отнася до Емил...

— Какво му е на Емил? — попита майката на Емил разтревожено.

— Емил — каза Лина и си пое дълбоко въздух. — Емил също е пиян.

Олеле, каква суматоха настана в Катхулт, почти не можеше да се опише!

Таткото на Емил се караше и крещеше, майката на Емил плачеше, малката Ида плачеше, Лина също плачеше, но само заради другите, Кроса-Мая охкаше и се вайкаше и дори не остана да си дояде вечерята, защото искаше веднага да хукне из селото и да разкаже на всички от първия до последния:

— Ох-ох-ох, горките Свенсонови от Катхулт, тази напаст Емил се напил до козирката и изтрепал всички кокошки, ох-ох-ох!

Само Алфред прояви малко разум. Той хукна навън с другите, когато Лина донесе страшната вест и намери Емил проснат в тревата до Мъничето и петела — да, Лина имаше право, Емил наистина беше пиян. Лежеше подпрян върху Мъничето, очите му се събираха на носа и явно му беше много зле. Майката на Емил избухна в луд плач, като видя своето, жалко, нещастно момче и понечи веднага да го занесе в спалнята, но Алфред, който разбираше от тези неща, се обади:

— За него ще е по-добре да остане на чист въздух!

После Алфред седя цяла вечер на стъпалата пред ратайската колиба с Емил в скута си, помагаше му когато му се повръщаше и го утешаваше когато плачеше, защото Емил от време на време идваше на себе си и започваше да оплаква своята лошотия. Беше дочул, че е пиян, макар и да не разбираше как е станала тази работа. Емил не знаеше, че когато се прави вино от череши и то втаса, тогава черешите се напълват с онова, от което човек се напива. Именно затова майката на Емил му каза да зарови черешите в бунището, но вместо да го стори, той яде от тях, и не само той, а също петелът и Мъничето, та затуй сега лежеше като парцал в прегръдките на Алфред.

Дълго време лежа той така. Свечери се, слънцето залезе и луната изгря над Катхулт, а пък Алфред все още седеше там с Емил.

— Как си, Емиле? — попита Алфред, като видя, че Емил по едно време размърда очи.

— Все още съм жив — отвърна Емил с отпаднал глас, а подир малко добави шепнешком:

— Но ако умра ще оставя Лукас на теб, Алфред.

— Не бой се, няма да умреш — успокои го Алфред.

Не, Емил наистина не умря, нито Мъничето, нито петелът.

Та дори и кокошките не умряха, което беше най-странното. Насред цялата бъркотия и тревога, майката на Емил изпрати малката Ида да донесе един кош дърва. Ида плачеше като тръгна, защото тази вечер наистина беше много тъжна, а се разплака още по-силно, като влезе в бараката за дърва и видя Куцата Лота да лежи мъртва върху дръвника.

— Горкичката ми Лота! — изхлипа Ида. Тя протегна крехката си ръчица и помилва Лота. И, представете си, Лота се размърда! Отвори очи, разкудкудяка се ядосано, скочи от дръвника, като пърхаше с криле и озлобено закуцука към вратата. Ида стоеше изненадано и просто не знаеше какво да мисли — ами ако имаше вълшебни ръце, които умееха да връщат умрелите към живота?

В тревогата за Емил никой не намери време да се погрижи за кокошките и те все още лежаха из тревата. Но сега дойде Ида, потупа ги една подир друга и всичките трепнаха и оживяха, защото изобщо не бяха умрели, а само припаднали от ужас, когато Мъничето ги подгони — ей такива неща вършат кокошките понякога.

А Ида влезе горда в кухнята, където седяха майка й и баща й, тъжни и разплакани — сега и тя можеше да им съобщи една вест.

— А пък аз събудих кокошките от мъртвите — заяви тя доволно.

На другата сутрин не само петелът, но и Мъничето и Емил се бяха пооправили. Само че петелът три дни не можа да кукурига. Опитваше се от време на време, но не излизаше никакво „кукуригу“, а само някакъв ужасен дрезгав звук, от който той много се смущаваше. Кокошките всеки път го поглеждаха с упрек и петелът отиваше да се крие в храстите и да се срамува.