Тошо Лижев: Ало, чуваш ли ме?

Тя бързаше.

Никога не беше чакала с такова нетърпение края на часовете. Денят й се стори дълъг. Последният звънец й прозвуча като празничен фанфар. Друг път изчакваше децата да изхвърчат от класната стая, да утихне гълчавата, а сега излезе първа. Токчетата й припряно чукаха по лъснатата мозайка на дългия коридор. Пъхна дневника между двете прегради, каза „довиждане“, без да погледне кои от колегите оставаха в учителската стая, и хукна навън.

Стори й се, че електробусът се движи съвсем бавно. Дори спираше прекалено плавно. С един скок тя се озова на подвижния тротоар. Тази вечер и той-едва-едва помръдваше, като че ли беше станал ленив. Тя изтича, прекоси велосипедното платно и закрачи по алеята между раззеленените брястове и буйно поникналата трева. Над квартала тихо бръмчаха вертолетите на метеослужбата и сипеха ситен дъждец връз градината. Няколко перести облачета висяха като дантела над морето, а то, гладко и притихнало в пролетната вечер, беше лумнало с отблясъка на прииждащия пожар на залеза.

Винаги спираше да се любува на тази картина, но сега си помисли, че има нещо по-красиво и от изкуствения дъжд, и от пламтящата необятност на водната шир. Сърцето й учестено биеше — малка, тържествена, звучаща камбанка, Тин-тин, тин-тин, тя чуваше гласа му, глас, изпълнен с предчувствие и нетърпение.

Вакуумлифтът я издигна на четвъртия етаж. Вратата на дома й, познала докосването на ласкавите пръсти, безшумно се отвори. Антрето я обля с мека зелена светлина. От тавана се понесоха познати приятни звуци. Мимоходом се удиви, че все още обича тази мелодия — автоматът безпогрешно отгадаваше желанието на стопанина си.

Премина през стаите, през кухнята и банята. След нея стените на дома изгряваха в топли цветове. Готварският автомат тихо зажужа. Водата безшумно заизпълва ваната. От хола се понесе мелодичен женски глас, но още по средата на втория стих стихна — домашният четец беше усетил нежеланието й да слуша поезия и сериозното реле веднага прекъсна електронния поток на словото.

Думи. Звуци. Послушни автомати, до които не е нужно дори да се докосваш. Те сами отгатват желанието ти. Изпълняват го старателно и точно. Безлични и съвършени автомати, без които животът навярно щеше да бъде пуст и досаден, щеше…

Нима е живяла досега?

На двадесет и шест години тя беше сама в този дом и самотна в света. Трябваше да има едно погрешно обаждане по телефона, за да го осъзнае. Трябваше да стане една от толкова редките, просто невероятна грешка в съвършено устроения бит на хората. И тогава тя разбра как чувството към един мъж може да придаде пълнота на думите и звуците, на движенията и мислите. Как то събира в едно хармонично цяло морето и тревите, повтарящите се начала на утрата, училището и децата — ококорени и лукави очички, пълни с любопитство и въпроси, с нежност и доверие…

Погледна часовника си — оставаха само няколко минути до двадесет часа. Точно по това време той се обади снощи. Един внезапен въпрос, едно закъсняло извинение — тя не го прие и те дълго говориха. Говориха и се смяха, шегуваха се и остроумничиха, негодуваха и се възторгваха. Два гласа — плътен тенор и звънък женски, — два пеещи ручея, устремени в две посоки, един към друг, споени от собственото си движение, забравили времето… Над морето се разстилаше вечерна мрачина, в ливадите тихо умираха еднодневки, на една далечна планета се сменяха сезоните, раждаха се свръхнови и изстиваха остарели звезди, а двата ручея струяха и пееха, потънали в самозабравата на внезапното си трепетно докосване…

— Как се казваш? — попита внезапно той.

— Мария.

— Лека нощ, Мария. Утре по същото време ще ти се обадя.

Тя отпусна ръце. Слушалката се извъртя в топлата й длан. До ушите й стигна трепетът на мембраната — тревожен, отчаян и настойчив. Тя вдигна ръка и чу познатия глас:

— Ало… ало… чуваш ли ме?… Мария, чуваш ли ме?… Номера забравих… Какъв е твоят телефонен номер?

Тя отчетливо издиктува цифрите и го накара да ги повтори една по една.

Какво щеше да стане, ако веднага беше затворила телефона! Тя прехапа устни. Представи си как се прекъсва веригата в централата, там, където две пластинки се бяжа сближили случайно — нещо, което втори път нямаше да се случи с тях така за столетия, за милиони и милиарди години…

От кухнята се понесе дъх на печено и канела. В банята забълбука сгорещената вода — ваната беше готова да я приеме. Всичко беше готово, но след малко… Тя отново погледна часовника си и трепна. Двадесет без една минута.