Тошо Лижев: Ало, чуваш ли ме?

Обхвана я съмнение. Нима наистина снощи беше разговаряла с някакъв мъж? Не й ли се беше причуло насън?

Тихо, подканително припяха две звънчета едното от банята, другото от кухнята.

Тя се съсредоточи и изпита неприязън към яденето и към горещата вода. Бълбукането престана. Холът се изпълни с друг, едва доловим приятен аромат на цветя.

Ей сега, ей сегичка…

Звън!

— Ало, Мария, чуваш ли ме?

Тя помълча една безкрайна минута, после каза с колкото се може по-спокоен глас:

— Добър вечер.

— Мислех, че няма да си бъдеш в къщи.

— Очаквах те… Чаках да се обадиш. — поправи се тя. — Дори си тръгнах по-рано от училище.

— На колко години си?

— На двадесет и шест.

— Едно момиче на такава възраст не стои вечер у дома си. Така знам.

— Аз съм ужасно и опако момиче. Досега не съм се влюбвала нито веднъж истински… Кажи ми сега твоето име.

— Моето име?… Но какво значение има то?… Смятай, че аз съм без име, без възраст, без пол, ако щеш… Предлагам повече да не си задаваме въпроси, които се отнасят до нас.

— Шегобиец… Впрочем това е почти по моята специалност. Аз уча децата. А на тях трябва да им се обяснява всичко. Какво значи например името на човека. Колко тежат годините Как се става мъж… Слушай, представи си, че си мой ученик. Хайде да поиграем, искаш ли? Така както си играл някога в детството си на училище.

— Никога не съм играл.

— Тогава ти не си имал детство!

— Вярно е.

— Ужасно е! — възкликна тя. — Но това не е истина, нали? Лоша ти е шегата… Още един въпрос, може ли?

— Въпросите изискват само истина, а истината не е винаги приятна.

В гласа му тя не долови никакво вълнение. Сега той беше равен и безцветен. Почувствува го внезапно и това я смути.

Не, нищо… Мъжете просто имат железни нерви. Те могат да приемат много радост наведнъж, могат да преглътнат и най-голямата болка…

— Знаеш ли — каза той, — днес ми четоха Омар Хайям. Един древен поет. Прекрасни неща. Ето, послушай…

Тя слушаше и си го представяше. Млад, силен, хубав. Високо чело, буйна коса и четвъртита волева брадичка. Мек поглед и дълги изящни ръце. Те държат пожълтялата от столетията книга, а строгите му устни трепкат на древния текст…

Тя неволно се обърна и погледна към празното кресло.

— Ало, Мария, чуваш ли ме?… Време е да си кажем лека нощ.

— Лека нощ. — До утре.

Заспа и се събуди с мисълта за него. В електробуса си мислеше за него. На улицата, в училището. Навсякъде. Той изпълваше целия й ден.

Реши да не му задава никакви въпроси. По-добре. Нали и той е човек, един ден няма да издържи, сам ще я заразпитва. Сам ще излее душата си…

Истината не е винаги приятна. Защо ли го каза?…

Лъскавата мозайка на коридора, дневника, електробуса, раззеленелите брястове и ромона на дъжда, вечерното море… Точно в двадесет часа телефонът звънеше всяка вечер.

Дойде краят на учебната година. В последния час на последния учебен ден всяко дете й подари по стрък карамфил. Тя прегърна двадесетте карамфила — двадесет нежни телца, двадесет чифта тъжни очи и едно безкрайно очакване до есента. Прегърна ги и ги понесе към дома си.

Не бързаше. Всичко тази вечер беше нормално. Тротоарът носеше вечерните си пътници с обичайната си бързина. Приглушените мелодични сигнали на метеослужбата изпълниха майската привечер и с привичната неизменност на звука си като хилядите други делнични спътници подсъзнателно внушаваха на хората чувството за сигурност на битието. А морето беше така хубаво, както може да бъде в една пролетна вечер.

Тя се позастоя на алеята, после бавно се изкачи по стълбището до четвъртия етаж. Антрето я пое в обятията на меката си светлина. Таванът пиукна като старинен грамофон. За част от секундата автоматът блъвна невъобразима какафонична смес от десетки различни мелодии. Сетне сконфузено млъкна и я обсипа с извинения:

— Пардон… Пардон… Пардон…

Невидимият диск се въртеше и повтаряше единствената дума, която автоматът знаеше. Той я оживяваше само в един случай, когато не съумяваше да се ориентира в желанията на стопанина си, и грешеше.

Трябваше да натисне бутончето, за да го спре. Но тя го отмина, дори и не помисли за това. Влезе в хола. Пръсна карамфилите на всички страни и седна до телефона.

Помещението се изпълни с мириса на цветята. Тя го вдъхваше и усещаше сърцето си — тин-тин, тин-тин — малка тържествена камбанка, тръпнеща в предчувствие.

— Хиляди камбани — каза гласно тя. — Искам да бият хиляди камбани и всички хора да знаят…