Станислав Лем - Непобедимият

Свързочниците приемаха образ и звук до два и четиридесет, когато „Циклоп“ бе вече преминал по-достъпната част на теснината и бе достигнал лабиринта от ръждиви храсталаци. Благодарение усилията на техниците бяха предадени и получени още четири съобщения, но петото беше вече така неясно, че те можеха само да се досещат какво е неговото съдържание: електронният мозък на „Циклоп“ докладваше за успешното си придвижване напред.

Тогава, съобразно с изготвения план, Хорпах изпрати от „Непобедимият“ летяща сонда, снабдена с телевизионен ретранслатор. Тя се издигна право нагоре и изчезна след няколко секунди. Но в централата започнаха да постъпват нейните сигнали — и веднага на екрана се появи вижданият от една миля височина живописен пейзаж, пълен с неравни скали, покрити с ръждиви и черни храсталаци. След една минута всички видяха някъде долу „Циклоп“, който се придвижваше по дъното на голямата теснина, блестейки като стоманен юмрук. Хорпах, Рохан и командирите на специалните групи стояха пред екраните на командния пункт. Предаването беше добро, но понеже се предвиждаше, че то може да се влоши или пък да се прекъсне съвсем, на старт чакаха други сонди, които щяха да служат като ретранслатори. Главният инженер беше на мнение, че в случай на атака връзката с „Циклоп“ сигурно ще се прекъсне, но така поне щяха да наблюдават неговите действия.

Електронните очи на „Циклоп“ не можеха да видят това, но застаналите пред екраните благодарение на по-големия обхват на зрителното поле, който осигуряваше височината на телесондата, забелязаха, че до изоставените в скалната врата транспортьори, които преграждаха пътя, остават само неколкостотин метра. „Циклоп“ трябваше, след като изпълни задачите си, на връщане да вземе двата сблъскали се всъдехода на буксир.

Празните транспортьори изглеждаха отвисоко като зеленикави кутийки; до единия от тях се виждаше почти овъглена фигура — трупът на човека, който Рохан беше поразил с вайера си.

Точно преди завоя, зад който стърчаха стълбовете на скалната врата, „Циклоп“ се спря и се приближи до гривата от метална растителност, достигнала почти до самото дъно на теснината. Хората напрегнато следяха движенията му. Наложи му се да отвори отпред силовото поле, за да прекара през тесния проход инхаустера, който като някакво удължено оръдейно дуло на края със зъбчата шепа се протегна от отвора, обхвана един храст и без видимо усилие го откъсна от скалата, след това машината се отдръпна и изпълзя заднишком към дъното на теснината.

Цялата операция протече гладко и изправно. Чрез издигнатата над теснината телесонда бе установена радиовръзка с мозъка на „Циклоп“, който им съобщи, че пълната с „насекоми“ „проба“ е затворена в резервоара.

„Циклоп“ достигна на сто метра от мястото на катастрофата. Там стоеше, опрян с бронираната си задна част в скалата, тиловият енергобот на Рохановата група, в самия скален проход бяха сблъскалите се транспортьори, а още по-нататък се намираше вторият енергобот. Едва забележимото потрепване на въздуха над него показваше, че той продължаваше да създава защитно силово поле, така както го беше оставил Рохан след поражението на своя отряд. „Циклоп“ най-напред дистанционно изключи емитерите на този енергобот, а след това увеличи мощността на реактивната тяга, издигна се във въздуха, леко премина над корпусите на наклонилите се транспортьори и отново се спусна върху камъните, но вече от другата страна на прохода. Точно в този момент някой от наблюдателите издаде предупредителен вик. Той се разнесе в командния пункт на „Непобедимият“, отдалечен на шестдесет километра от теснината, когато черната четина на склоновете й започна да дими и се стовари на вълни върху земната машина с такава ярост, че тя в първия момент съвсем изчезна, сякаш отгоре й беше хвърлена покривка от смолист дим. Но веднага голяма зигзаговидна светкавица прониза атакуващия облак. „Циклоп“ не беше употребил страшното си оръжие: само създадените от облака силови полета се бяха сблъскали с неговото силово прикритие. Сега, облепено с дебел слой вряща чернилка, то сякаш внезапно се материализира, ту се издуваше като огромен мехур от лава, ту се свиваше и тази странна игра продължи доста време. Наблюдаващите имаха чувството, че скритата от очите им машина се мъчи да отблъсне безбройните нападатели, които ставаха все повече и повече, защото все нови и нови облаци се спускаха като лавини на дъното на теснината. Вече не се виждаше блясъкът на силовата сфера, а само в глухата тишина продължаваше страховитата борба на две неживи, но огромни сили. Най-после някой от застаналите пред екрана въздъхна: в потрепващия черен мехур се образува тъмен улей; облакът се превърна в огромен смерч, който се издигна на върховете на най-високите скали и захванат за невидимия противник долу, се завъртя бясно горе в километричен Малстрьом, като проблясваше опалносиньо. Никой не промълви нито дума, всички разбраха, че облакът се опитва да смачка по този начин енергетичния мехур, в който машината се намираше като ядка в черупка.