Сам Лундвал: Ах, тази Алиса!

Катедралата безшумно потъна вдън земя. Само след мигове от нея не остана друго освен замиращото ехо на глух камбанен звън.

Мъжът, който бе останал в кораба, наблюдаваше безмълвно екрана над контролното табло. Под бледата лунна светлина отново се очертаха развалините на някогашния космодрум и там, между наклонените подпори от тъмнозелен камък на някаква врата, се появи момиченце. Вероятно около десетгодишно, със светлосиня рокля, бели тричетвърти чорапи, черни обувки и бяла колосана престилка. По раменете му се пилееха дълги руси коси, то тупкаше по земята с една шарена топка и гледаше кораба, а очите му искряха от едва сдържан смях.

Мъжът съзерцава известно време екрана с безразличен поглед, после рязко изключи камерата, която го обслужваше, и се завъртя на стола си. Отчете замислено резултатите от измервателните уреди — те продължаваха да регистрират невероятната маса, която допреди малко заобикаляше кораба — изчезнала тъй ненадейно, както бе се появила. Друг на негово място би подсвирнал, но той не издаде нито звук. Ярката синьобяла светлина от измервателните уреди хвърляше отблясъци върху лицето му и подчертаваше с болезнена яснота изкуствения цвят на човешка кожа и безизразността на чертите му, като се изключат големите широко отворени очи и чувствителните устни. Старомодна конструкция, разбира се, но хората обичат роботите им да приличат на тях. Човекороботът натисна няколко копчета на контролното табло и спокойно, без да бърза, се свърза с главния кораб, който чакаше в извънземна орбита. Мираж или халюцинация? Облегна се назад и изчака на екрана да се избистри образът на мъж в униформа. Халюцинациите не са нещо необичайно. Да, вярно, при хората, но не и при роботите.

— Но той е видял всичко това! — възкликна Монтийе, висок слаб мъж, облечен с обикновена синя туника, от лявата страна на която висеше значката на Междупланетната федерация с изображенията на космически кораб и слънцето. Монтийе имаше черна четинеста коса и голям, остър нос. Примижал от подозрителност и вътрешно раздразнение, но свил устни в непоколебима решителност, той се надвеси над масата и обгърна с поглед всички присъствуващи в залата. — Видял е всичко това — повтори той, — което бе отчетено и от измервателните уреди. — После добави разколебано. — Поне отчасти. Къде се е чуло и видяло машини да се поддават на халюцинации?

Еди Бър, един от техниците по поддръжката на компютрите, вдигна поглед:

— Мен ли питаш?

— Да.

— Според данните от компютрите — каза Еди — всичко това е било халюцинация. Съвсем недвусмислено.

— Да можех и аз да вярвам в компютрите като теб — измърмори Монтийе. — Но не е така, уви.

— Халюцинациите не са чак толкова необичайно явление — намеси се и Катрин ди Рац, психоложката. — Особено в стресово състояние. Жослен и Марта сигурно са слезли на Земята в трескаво очакване, нали така?

— Разбира се — усмихна се изкуствено Монтийе. — Може би роботът и компютрите също са изгаряли от нетърпение? — Изправи се и приближи екрана, който изпълваше една от стените на залата. — Да не говорим пък за камерите. — Поклати глава. — Халюцинации, които се виждат на екран? Може ли някой да ми обясни това чудо?

— Може да е било мираж… — подхвана неуверено Еди.

— Какъв ти мираж! Уредите едва не се разпаднаха да отчетат масата на това… чудо, дето се появи ей така — от нищото. Появи се и изчезна, сякаш нищо не е било. Що за халюцинация?

— Катедрала — обади се някой. — Бих казал ранна готика. Внушителна архитектура.

— Какво полезно наблюдение — изсумтя Монтийе. — Пет пари не давам дали е катедрала или приказен замък, искам да знам откъде и как се появи — всичко останало не ме интересува. Някакви предположения?

Никой не се обади. Монтийе вдигна вежди, сви, рамене и се обърна към екрана. В бавен пулсиращ ритъм върху него се появяваха и изчезваха различни пейзажи — сивкавосини водни талази, гори, джунгли, безкрайни савани със стада от странни животни, които препускаха под лъчите на изгарящо слънце, заснежени простори, планини, долини, пустини, морета. И развалини. Четиринайсет космически кораба с камери на борда си кръжаха в орбита около планетата, снимаха повърхността й и изпращаха несекващ поток от картини до екраните. Мотивите се меняха непрекъснато, но оставяха едно и също впечатление. На двата полюса някогашните градове се губеха под вечни ледове и странни бели животни бродеха като единствени господари сред еднообразната шир, от която в далечното минало към безкрайния небосвод се бяха издигали кулите и небостъргачите на високоразвита цивилизация. Малко по на юг някогашните градове и космодруми се губеха под пищния зелен саван на влажни, непроходими джунгли; коренищата на вековни гигантски дървета бяха погребали под себе си блестящи небостъргачи, а из едновремешни-те приказни зали се кълчотеха маймуни, жалки подражатели на изчезналия неумолим дворцов етикет. Пресъхнали бяха великолепните водоскоци, дело на човешки градеж, само развалини се виждаха от извисяващите се някога на километри небостъргачи, машините не работеха, огромната пътна мрежа лежеше погребана под дебел слой пръст, раззеленена от растителност. „След още няколко хиляди години ще изчезнат и тези следи от чудното дело на хората. Царството на надарения с разум бозайник Homo sapiens е продължило сто хиляди години, един бегъл миг в историята на планетата. Огромните влечуги са се радвали на неограничена власт над Земята в продължение на стотици милиони години, без да оставят след себе си по-осезателни дири от човека. След още няколко милиона години господари на Земята ще бъдат други същества, които на свой ред ще създават нови чудеса и ще се ласкаят от мисълта за собственото си величие.“ Монтийе потръпна от ужас.