Сам Лундвал - Ах, тази Алиса!

— Като се доверим на собствените си кракомобили.

Плененият кораб остана зад гърба им и те тръгнаха между исполински колони, обсипани със смарагди и хризолитни кристали, които блещукаха красиво на бледата, струяща от всички страни светлина. Пред погледа им се разкриваха замръзнали водопади, мостове, които не водеха никъде, изваяни в течение на хилядолетия от упорито прокапващата по скалите вода или в миг на свръхестествено сътворение. Монтийе избягваше да се замисля над произхода им; дълбоко в себе си той потръпваше от страх само щом си представеше какъв може да е отговорът.

Така стигнаха до една каменна гора, в която огромни дървета издигаха могъщите си стволове към недостижими сводове, докато корените им се губеха сред храсталаци и пълзяща растителност, която имаше същия студен каменен блясък, както и всичко останало. Здрави клони стърчаха разперени въпреки бремето на каменните си листа, а сред застиналата неподвижно трева, полегнала от поривите на отдавна укротили се ветрове, блестяха разноцветни кристални цветя. Между дърветата се виеше тясна пътечка, а встрани от нея се лееше бистроструен искрящ поток, който подскачаше игриво през ниски прагове. Пръските му се разпиляваха на всички посоки. Единствен неговият ромол нарушаваше тишината на пещерата.

След каменната гора започнаха нови, все по-стесняващи се пещери със стръмен наклон. Все по-често Кат и Монтийе се виждаха принудени да лазят на ръце и колене през виещи се тунели, които сякаш нямаха край, но после изведнъж се разширяваха в ехтящи зали. Двамата почти бяха изгубили надежда да излязат отново на бял свят, когато достигнаха до един напречен ръкав на тунела и съзряха сивкаво сияние — неповторимата сива светлина на утрото. Отдалеч се чуваше бавното плискане на вода. Отвъд тунела започваше безкрайна сива морска шир.

Намираха се на брега на Великия океан. Стръмните скали наоколо започваха непосредствено от пясъчната ивица, осеяна с вкаменените останки на праисторически същества, които при бледата подземна светлина приличаха по-скоро на странни цветя. Нейде в замъглените висини скалите се сливаха в огромен купол, под който оставаше похлупак от купести облаци. От невидимия скален купол висяха огромни сталактити — щръкнали от долната страна на облаците, те приличаха на планински върхове в един свят, обърнат наопаки. Оловносивото море се плискаше тихо и вяло под сумрачния небосвод. Крайбрежната ивица се виеше непрекъснато от единия до другия хоризонт и изглеждаше съвсем пуста, ако се изключеха неколцината униформени мъже точно пред изхода на пещерата.

Там, малко над водното равнище, чернееше плоска метална прощадка. Отпред и над нея се издигаха две клетки с наклонени стени, оградени отчасти с дебели лещовидни стъкла, виждаше се и отворен люк. Около люка стояха неколцина мъже, облечени в тъмносини униформи с огненочервени значки отляво на гърдите. На няколко крачки пред тях се открояваше висок брадат мъж с уморено лице, облечен в черна униформа, също с червена значка.

Зад гърба на мъжа стоеше русокосо момиченце със синя рокля — единственото цветно петно сред безкрайната сивота на околния пейзаж. То стискаше в ръцете си шарена топка и неотлъчно наблюдаваше Монтийе с искрящите си сини очи.

— Какво означава всичко това? — попита той. — Кой сте вие?

Мъжът с черната униформа сключи ръце на гърба си и леко се изпъчи. Във въгленочерните му очи под плоската униформена фуражка проблесна игриво пламъче.

— Наричайте ме Немо 9 9 Тук и в следващата глава се цитират, съвсем свободно, ситуации от романа на Жул Верн „Капитан Немо“, като Монтийе е поставен в ролята на професор Аронакс. „Немо“ (лат.) означава „никой“. Б. пр. — каза той.

Момиченцето зад гърба му не можа да сдържи смеха си.

Капитан Немо бе уравновесен, сериозен и сдържан човек. Той пръв тръгна надолу към вътрешността на подводницата, изпреварен единствено от русокосото момиченце, което все така стискате топката си с искрящи от радост очи След Кат и Монтийе по желязната стълбичка мълчаливо слязоха останалите хора на Немо. Капакът се затвори след тях с шумен трясък, а, малко по-късно се чу и бълбукането на водата, която заливаше странния плавателен съд отвън. Отекна дрънченето на месингови звънци, някаква свирка и бученето на водата, която нахлу в баластните резервоари. Подът потрепера леко. Подводницата се гмурна надолу към дълбините и остави след себе си опашка от блестящи мехурчета, които бавно се издигаха към застиналото водно огледало на Великия океан. Крайбрежната ивица отново опустя, само отпечатъците от стъпки подсказваха, че е имало хора.