Сам Лундвал - Ах, тази Алиса!

— Един от моите най-ловки елфи от катеричите запаси може да ти домъкне лешничета вкусни!

— Ако ме питаш, бих предпочел шепа сушен грах. Само че сега по ме привлича спанака. Хи-ха! Искам да кажа, че усещам известно наклонение към спане. Нека всички тези ме оставят на мира!

— Добре, пък аз ще те прегърна нежно. Придворни, оставете ни сами! Тъй повет и бръшлян в едно се сплитат и дивата лоза тъй с бряста едър венчава се, обвързвайки го страстно с безбройните си пръстенчета вити. О, как те любя! Как за теб копнея! 8 8 Диалог между Титания и Кросното, четвърто действие, първа сцена на „Сън в лятна нощ“ от Шекспир. Превод Валери Петров. Б. пр.

Марта почувствува нечия длан върху рамото си. Извърна се и срещна любопитния поглед на момиченцето със синята рокля.

— Сън в лятна нощ — поясни то. — Харесаха ли ти? — Млъкна плахо и после продължи: — Имам предвид елфите. Красиви са, нали?

Марта мълчаливо се вторачи в момиченцето. То направи крачка напред и изведнъж се усмихна.

— Мислех си, че ще ти се хареса — каза то.

— Коя си ти? — попита сковано Марта.

— Алиса. — Засмените очи привличаха погледа на Марта като магнит — смехът просто напираше в сините им ириси. — И живея тук.

— Тук?

— Е, не съвсем, но почти… Ти ми се стори тъй нещастна, но елфите ти харесаха, нали?

Марта почувствува, че неволно се усмихва.

— Може би.

— Кажи ми какво ти липсва — предложи Алиса.

Марта я погледна, а в гърдите си почувствува болезнен смях. Ах, колко весело, колко невероятно, абсурдно весело й изглеждаше всичко в този миг. Нима й липсваше нещо? Какво би могла да иска още? Нямаше ли всичко, което би могла да си пожелае? Всичко с изключение на…

— Жослен — каза тя. — Липсва ми Жослен. — Все така усмихната, с лице, застинало в измъчена гримаса, добави: — Само че той е мъртъв.

Някакъв глас дълбоко в нея крещеше: „Какво правя аз? Какви ги говоря? Какво ме прихваща?“

Въпреки това повтори високо:

— Само че той е мъртъв.

Алиса я гледаше с разширени очи.

— О! — възкликна тя глухо. — О!

Марта се извърна към гората. Чувствуваше се упоена, зашеметена, Щастие и блаженство се разляха бавно по цялото й тяло като гореща вълна, която удави глухия, упорит въпрос: „Какво правя аз? Какво? Какво?“ Усмихна се сънливо, погледна към полянката. Там нямаше никой.

Без видима причина избухна в смях. Тъмните храсталаци в другия край на полянката се раздвижиха. Сред сенките се очерта силуетът на мъж, чието лице обаче остана скрито в мрака. Той извика Марта по име. Тя хукна към него.

— Жослен! Жослен! — извика тя и заплака. — Но аз мислех…

Алиса стоеше на полянката, сключила ръце зад гърба си, загледана към храсталака. Вятърът поклащаше леко листата, отнейде изскочи заек, приближи на прибежки и опита да привлече вниманието й. Алиса се наведе и разсеяно го почеса зад ушите. Заекът изскимтя доволно.

Марта беше вече при размърдалите се храсталаци и с разтворени обятия се хвърли в прегръдките на мъжа. Полянката бе окъпана в светлина, но лицето на мъжа оставаше неизменно в сянка. Той ту приличаше на Жослен, ту изглеждаше съвсем друг. Жослен, видян с очите на Марта — недействителен, идеализиран, утопизиран. На челото му имаше рана. Дрехите му висяха разкъсани. Устните му се движеха. Той говореше, разказваше нещо. Гласът му звучеше почти като гласа на Жослен. Но само почти. Никой друг освен Марта не би могъл да познае този Жослен.

— Щастлива ли си? — попита галещият призрачен глас. — Истински щастлива?

Марта се усмихна и затвори очи.

В другия край на полянката Алиса взе заека на ръце и заедно с него изчезна между внезапно неясно и размазано откроилите се дървета. Гората се виждаше смътно още известно време, но постепенно съвсем се изгуби — от нея остана само ефирна мъгла, а когато и тя се разнесе, не се виждаше вече нищо друго освен няколко дървета в кръг около окъпаната от слънцето полянка, а сред полянката — неподвижно застиналата Марта, която притискаше в обятията си някакъв мъж. Може би Жослен?

Корабът на Монтийе вряза шумно в земната стратосфера, обгърнат от бяла огнена лавина и следван от продължителния грохот на ултразвукови взривове. Ударната вълна се стовари върху развалините на някогашната цивилизация със силата на един милион ковашки чукове и ги помете, вдигайки неимоверна пушилка. Огнената опашка на ракетата поваляше изящни кули и камбанарии, изкореняваше цели дървета, вдигаше във въздуха мостове и ги изсипваше отново върху земята като жалки съсипии. Животните бягаха в безпаметен ужас от тази опустошаваща стихия в горите, където сред облаци вихрен прахоляк търпеливо чакаха своя час много живи твари.