Густав Льобон - Психология на тълпите

В подобни случаи отправната точка на внушението е винаги илюзията, възникваща у даден човек посредством повече или по-малко смътни реминисценции, следвани от разпространяването на тази първична илюзия по пътя на твърдението. Ако първият наблюдател е със силна впечатлителност, то ще е достатъчно трупът, който той мисли, че разпознава, да предоставя, извън всяка реална прилика, някаква особеност, белег или подробност от тоалета, която е в състояние да предизвика у него представата за друг човек. Тази предизвикана представа се превръща тогава в сърцевина на един вид кристализация, завладяваща сетивното поле и сковаваща всякаква критична способност. Това, което наблюдателят вижда в този миг, вече не е самият обект, а предизвиканият в съзнанието му образ. Така се обясняват погрешните разпознавания на детските трупове от родните им майки, потвърждение за което е следният, вече остарял случай, където се проявяват двата реда внушения, чийто механизъм току-що посочих.

Детето било разпознато от друго дете, което обаче се заблуждавало. С това започнала поредица от грешни разпознавания.

И хората присъствали на нещо изключително необичайно. На другия ден, след като някакъв ученик разпознал трупа, една жена се провикнала: „О, господи, детето ми!“

Довеждат я при трупа; тя разглежда белезите и открива един на челото. „Това е нещастният ми син, казва тя, изчезнал от юли м.г., той е. Откраднали са ми го и са ми го убили!“

Жената била слугиня на ул. „Дю Фур“ и се наричала Шавандре. Повикали девера й, който казал, без да се колебае: „Ето го малкия Филибер.“ Много обитатели от улицата разпознали Филибер Шабандре в детето, без да се брои собственият му учител, за когото медалът бил показател.

Е, добре! Съседите, деверът, учителят и майката се заблуждавали. След месец и половина самоличността на детето била установена. Оказало се от Бордо, убито в Бордо и докарано в Париж с бързата поща 8.

Нека отбележим, че тези разпознавания се дължат най-вече на жена и деца, тоест най-впечатлителните създания. Те показват каква стойност могат да имат такива свидетелства пред съда. Също така и детските твърдения не би трябвало никога да се взимат под внимание. Магистратите повтарят като всеизвестна истина, че на тази възраст не се лъже. Ако имаха малко по-малко повърхностна психологическа култура, биха научили, че на тази възраст почти винаги се лъже. Лъжата, безспорно, е невинна, но все пак си остава лъжа. По-добре би било присъдата на някой обвиняем да бъде решена с теглене на жребий, както многократно е правено, отколкото по свидетелство на дете.

За да се върнем на наблюденията, направени от тълпите, ще заключим, че колективните наблюдения са най-грешни от всички и в повечето случаи представляват обикновена илюзия на отделен човек, предал по заразителен път някакво внушение на останалите.

Много факти потвърждават пълното недоверие, с което трябва да се посреща свидетелството на тълпите. Хиляди хора присъствали на прочутата кавалерийска атака в битката при Седан и все пак е невъзможно, при най-противоречащи си очевидци, да се научи от кого е била водена. В една излязла наскоро книга английският генерал Уолзли доказа, че най-грубите грешки досега са били свързани с най-важните обстоятелства от битката при Ватерлоо, обстоятелства, така или иначе, доказани от стотици свидетели 9.

Всички тези примери, повтарям, показват колко струва свидетелството на тълпите. Трактатите по логика вкарват единодушието на многобройни свидетели в категорията на най-убедителните доказателства за точността на даден акт. Но това, което знаем за психологията на тълпите, показва илюзорността на такъв подход. Най-съмнителните събития са положително тези, които са били наблюдавани от най-голям брой хора. Каже ли се, че даден факт е установен от хиляди свидетели едновременно, това означава, че реалният факт като цяло доста се различава от приетата версия.

Казаното по-горе ясно ни насочва към извора, че на историческите книги трябва да се гледа като на творби, родени изцяло от въображението. Това са въображаеми разкази за недобре наблюдавани неща, придружени с новоизмислени обяснения. Ако миналото не ни бе завещало своите литературни, артистични и монументални творения, ние нямаше да знаем нищо истинско за него. Известна ли ни е една само истинска дума за живота на големите хора, изиграли главните роли за човечеството, като Херкулес, Буда, Иисус или Мохамед? Не, по всяка вероятност. Впрочем, ако се замислим, животът им, такъв, какъвто е бил, малко ни интересува. Съществата, направили впечатление на тълпите, са били легендарни, а не истински герои.