Виктория Холт - Владетелката на замъка

— Да си призная, надявах се да ви заваря сама.

— Така ли?

— Исках да хвърля един поглед на параклиса… Посланието на г-ца Джансън наистина разпали любопитството ми, но не исках да се издавам пред Питър. Той непрекъснато ми се подиграва заради интереса ми към старите замъци.

— Искате ли да го разгледаме сега?

— Да, защото си мисля, че в стената може би има врата, която води към друга част от замъка. Можем да изненадаме приятно Конън, ако я открием.

— Наистина — съгласих се аз.

— Да вървим тогава.

Докато прекосявахме балната зала, неволно погледнах към тайното прозорче, защото имах неприятното усещане, че някой ни наблюдава. Стори ми се, че забелязах някакво движение, но не бях сигурна.

Излязохме през една врата на другия край на залата, тръгнахме надолу по каменните стълби и се озовахме в параклиса.

Миризма на влага и гнило ме удари в носа.

— Сякаш никой не е влизал тук от години — рекох аз, а гласът ми отекна сред високите каменни зидове.

Селестин не ми отговори. Тя се приближи до олтара и запали една голяма свещ. Мъждивата светлина рисуваше дълги сенки по стените.

— Тази врата води към килията на прокажените. Вътре има друга врата, през която се излиза в градината. Болните са идвали оттам.

Селестин вдигна високо свещта и ние влязохме вътре.

— Значи това помещение е по-голямо от килиите за прокажени в други замъци.

Тя отново не ми отвърна. Трескаво натискаше различни издатини по стената. Наблюдавах как дългите й пръсти ловко опипват студения каменен зид. Внезапно тя се обърна и ми се усмихна.

— Винаги съм си мислила, че някъде в замъка има скривалище за свещеник. Знаете за тези тайни места, в които са се криели католическите свещеници, когато идвали хората на кралицата, нали. Чувала съм, че един от предците на Конън бил католик, затова съм убедена, че тук някъде има скривалище. Господарят ще бъде много доволен, ако го открием. Той толкова много обича замъка, почти колкото мен… и вие ще го обикнете… Скривалището ще бъде моят сватбен подарък за Конън… Какво друго да подариш на човек, който си има всичко?

Тя замълча, сетне изрече с писклив от възбуда глас:

— Чакайте… Напипвам нещо…

Приближих се до нея и дъхът ми секна от изненада, когато видях как стената потъва навътре и в прохода се открива тясна врата.

Тя се обърна и ме погледна с искрящ възбуден поглед. Не приличаше на себе си. Надникна вътре и понечи да влезе, но бързо се отдръпна и рече:

— Не, вие трябва да влезете първа. Това ще бъде вашият дом.

И аз бях много развълнувана, защото откритието щеше да достави невероятно удоволствие на Конън.

Плахо направих крачка напред и в носа ме удари отвратителна смрад.

— Огледайте се наоколо. Сигурно мирише неприятно. Внимавайте — вероятно има стъпала. — Селестин вдигна свещта високо и в мрака се откроиха две каменни стъпала. Слязох долу и в този миг вратата зад гърба ми се захлопна.

— Селестин! — ужасено извиках аз. Отговор не последва. — Отворете вратата! — изстенах. Мракът погълна вика ми. Осъзнах, че Седестин ме е затворила тук завинаги.

Взирах се в непрогледния мрак. Беше студено и зловещо, повдигаше ми се от гадната смрад. Обзе ме неописуема паника. Само човек, изживял нещо подобно, би могъл да ме разбере.

Чудовищни мисли се блъскаха в мозъка ми. Боже мой, колко глупаво постъпих! Паднах в капана като последна наивница! Като покорна овца се подчиних на наставленията й и й помогнах да се отърве от мен!

Мозъкът ми се вцепени от ужас.

Треперех от страх.

Изкачих двете стъпала и отчаяно заблъсках с юмруци по каменната стена.

— Отворете вратата! — крещях отчаяно.

Знаех, че всичко е напразно. Никой не можеше да ме чуе. В параклиса толкова рядко влизаха хора…

Селестин щеше да се измъкне незабелязана от никого. Никой не я бе я видял да влиза в замъка.

Бях толкова уплашена, че не знаех какво да правя. Долових собствените си стенания и се ужасих, защото от този миг сякаш вече не съществувах. Бях се превърнала в нещо друго.

Чувствах се изтощена и омаломощена. Нямаше да издържа дълго в тази тъмна и влажна дупка. Блъсках по стената, докато изпочупих ноктите си. По ръцете ми се стичаше кръв.

Очите ми се нагодиха към мрака и аз се огледах наоколо. Забелязах, че не съм сама.

Не бях първият посетител на скривалището. Пред мен лежаха останките на Алис. Най-после я намерих.

— Алис — простенах. — Алис, ти ли си? Значи си била тук в замъка през цялото време?