Виктория Холт - Владетелката на замъка

Странно, но тя като че ли усещаше, че я наблюдават, и погледна нагоре. Неволно отстъпих назад, но бях сигурна, че е видяла движението ми. Почувствах се неловко още преди да сме се срещнали.

— Пак щуротии — промърмори до мене Дейзи.

— Може би — казах аз и отидох в средата на стаята — е малко стресната от това, че ще има нова гувернантка.

— Какво, тя ли? — Дейзи избухна в буен смях. — Извинете, госпожице, туй ме кара да се смея, наистина.

Отидох до масата, седнах и започнах да се храня. Дейзи точно щеше да излезе, когато на врата се почука и влезе Кити. Тя отправи гримаса към сестра си и ми се усмихна доста фамилиарно:

— О, госпожице — каза тя, — госпожа Полгри каза кат’ свършите да отидете в стаята за пунш. Госпожица Селестин е там и иска да ви види. Госпожица Алвиън се върна вкъщи. Искат да отидете при тях веднага, щом можете. Време е госпожица Алвиън да си отива в нейната стая.

— Ще дойда, щом приключа с вечерята си — казах аз.

— Тогава ще дръпнете ли звънеца, госпожице, щом сте готова, и аз или Дейзи ще ви покажем пътя.

— Благодаря.

Седнах и бавно довърших вечерята си.

След това станах и отидох до огледалото, което стоеше върху тоалетката ми. Видях, че съм се изчервила необичайно и че това ми отива. Определено правеше очите ми кехлибарени. Бяха изминали 15 минути, откакто Дейзи и Кити ме бяха оставили, и си представях, че г-жа Полгри, Алвиън и госпожица Нанзълок нетърпеливо очакваха моето появяване. Но нямах никакво намерение да ставам бедната малка робиня, в каквато се превръщаха повечето гувернантки. Ако Алвиън беше това, което си мислех, трябваше да й бъде показано от самото начало, че аз съм тази, която отговаря за нея, и че трябва да се отнася към мене с уважение.

Позвъних и Дейзи се появи.

— Чакат ви в стаята за пунш — каза тя. — Времето за вечеря на госпожица Алвиън отдавна мина.

— Тогава трябва да съжалява, че не се е прибрала по-рано — отговорих безметежно аз.

Когато Дейзи се разкикоти, пълните й гърди, които като че ли всеки момент щяха да разкъсат корсажа й, се разлюляха. Виждах, че Дейзи обича да се смее. Реших, че и тя като сестра си има весел нрав.

Поведе ме към стаята за пунш, през която бях минала с госпожа Полгри. Дръпна завесата с драматичен жест и извика:

— Ето я госпожицата!

Госпожа Полгри седеше на един от столовете, тапицирани с гоблени, а Селестин Нанзълок се беше настанила в друг. Алвиън стоеше права, със сключени зад гърба си ръце. Помислих си, че изглежда опасно скромна.

— А — възкликна госпожа Полгри, — ето я госпожица Лий. Госпожица Нанзълок ви чака, за да се запознаете.

В гласа й имаше лек укор. Знаех какво означава това. Аз, обикновената гувернантка, бях накарала една дама да чака, докато свърша с вечерята си.

— Как сте? — попитах.

Изглеждаха учудени. Предполагам, че трябваше да направя реверанс или някакъв специален жест, за да покажа, че съзнавам слугинското си положение. Усещах, че сините очи на детето са фиксирани върху мене. Разбира се, през тези няколко първи секунди почти не обръщах внимание на нищо друго, освен на Алвиън.

Очите й бяха учудващи сини. Помислих си, че ще стане красавица, щом порасне. И се чудех дали прилича на баща си или на майка си.

Селестин Нанзълок беше застанала до Алвиън и беше сложила ръка на рамото й.

— Госпожица Алвиън бе дошла да ни види — каза тя. — Ние сме големи приятелки. Аз съм госпожица Нанзълок от Маунт Уидън. Може да сте видяла къщата.

— Да, когато идвахме от гарата.

— Надявам се, че няма да се сърдите на Алвиън.

— Едва ли бих могла да й се скарам за нещо, което е станало преди моето пристигане, нали? — отговорих, докато гледах право в тези предизвикателни сини очи.

— Тя ме смята… тя ни смята за част от собственото й семейство — продължи Селестин Нанзълок. — Винаги сме живели толкова наблизо.

— Сигурна съм, че това е голяма утеха за нея — отговорих аз и за първи път насочих вниманието си изцяло върху Селестин Нанзълок.

Беше по-висока от мене, но в никакъв случай не беше красавица. Косата й беше безлично кафява, а очите й с цвят на лешник. Лицето й беше безцветно и носеше атмосферата на наситена безизразност. Реших, че няма достатъчно индивидуалност, но може би беше засенчена от предизвикателността на Алвиън и достолепността на госпожа Полгри.

— Надявам се, госпожице Лий — каза тя, — че ако се нуждаете от съвет за нещо, няма да се поколебаете да ми се обадите. Доста близка съседка съм и мисля, че ме считат като част от семейството.