Виктория Холт - Владетелката на замъка

— Вижте — извика тя, като откъсна едно алено цвете и ми го подаде. — Знаете ли какво е това?

— Мисля, че е ранилист.

Тя кимна утвърдително.

— Трябва да си наберете от него и да го сложите в стаята си, госпожице. Това цвете гони злото.

— Това е само суеверие — засмях се аз. — Защо бих искала да гоня злото?

— Всеки трябва да го гони. Това цвете расте на гробищата, защото там са погребани умрелите. Садят го там, тъй като живите се страхуват от мъртвите.

— Глупаво е да се страхуваш от тях. Мъртвите не могат да навредят на никого.

Алвиън втикна цветето на ревера ми. Бях трогната. Лицето й беше нежно, докато нагласяваше цветето в бутониерата, и имах чувството, че изпитва внезапно желание да ме защити от нещо.

— Благодаря ти, Алвиън — казах тихичко.

Тя ме погледна и цялата мекота изчезна от лицето й. Изразът й стана предизвикателен и пакостлив.

— Не можеш да ме хванеш — извика тя и избяга. Не се и опитах. — Алвиън, ела тука — викнах след нея, но тя изчезна между дърветата и чух подигравателния й смях в далечината.

Реших да се върна в къщата, но гората беше гъста, а аз не бях сигурна в посоката. Върнах се назад, но ми се стори, че това не е точно посоката, от която бяхме дошли. Обзе ме паника, но си казах, че е просто абсурдно да й се поддавам. Беше слънчев следобед и не можеше да съм по-далече от половин час път до къщата. Нещо повече, не мислех, че гората е твърде обширна.

Нямаше да доставя удоволствието на Алвиън да си мисли, че ме е завела в гората, за да се загубя. Затова тръгнах целеустремено между дърветата. Докато вървях обаче, усетих, че гората става по-гъста, и разбрах, че не бяхме дошли от тази посока. Точно се ядосвах на Алвиън, когато чух изпукване на клонка, като че ли някой вървеше след мене. Бях сигурна, че момичето е наблизо и ми се подиграва.

Тогава чух някой да пее. Беше странен глас, малко фалшив, а фактът, че песента беше една от онези, които се пееха из салоните в цялата страна, съвсем не ме успокои:

— Кой е там? — провикнах се аз.

Нямаше отговор, но в далечината мярнах дете с ленено руса коса и разбрах, че това е малката Джили, която ме беше гледала иззад хортензиите при портата.

Продължих да вървя бързо и след малко дърветата се разредиха и видях път. Излязох на него и разбрах, че вървя по нанагорнището, което водеше към платото и портата за имението.

Госпожа Соуди седеше при вратата на къщичката, както и когато бях пристигнала, с плетка в ръцете си.

— О, госпожице — извика тя. — Значи сте била на разходка?

— Излязох с госпожица Алвиън. Загубихме се в гората.

— Аха, значи тя е избягала — госпожа Соуди поклати глава, докато идваше да ми отвори, а след нея се точеше нишка от кълбото й.

— Надявам се, че ще си намери пътя за дома.

— О, Боже, разбира се. Няма сантиметър от тази гора, която госпожица Алвиън да не познава. А, виждам, че имаш ранилист. Туй е добре…

— Госпожица Алвиън го откъсна и настоя да го сложи на ревера ми.

— Добре! Значи вече сте приятелки.

— Чух малкото момиченце, Джили, да пее в гората.

— А, тя винаги пее в гората.

— Извиках я, но не дойде.

— Плаха е като кошута.

— Е, мисля, че трябва да си вървя. Довиждане, госпожо Соуди.

— Желая ти приятен ден, госпожице.

Тръгнах нагоре по алеята, покрай хортензиите и фуксиите. Разбрах, че напрягам слуха си, за да чуя пеене, но не се чуваше нищо друго, освен от време на време помръдването на някое малко животно под земята.

Беше ми горещо и се уморих, докато стигна до къщата. Отидох направо в стаята си и позвъних да ми донесат вода. След като се измих и сресах косата си, отидох в учебната стая, където ме чакаше чаят.

Алвиън беше на масата. Изглеждаше сериозна и не каза нищо за следобедното приключение. Аз също си замълчах.

След като си изпихме чая, й казах:

— Не знам какви са били правилата на предишните ти гувернантки, но предлагам да учим сутрин, да почиваме между обяда и чая и след това между пет и шест часа пак да се занимаваме, като четем заедно.

Алвиън не отговори, а ме наблюдаваше внимателно.

— Госпожице, харесвате ли името ми? — каза тя внезапно. — Познавали ли сте някой друг, който да се казва Алвиън?

Отговорих й, че името ми харесва, но че никога преди това не съм го чувала.

— Корнуолско е. Знаете ли какво означава?

— Нямам, представа.

— Тогава ще ви кажа. Баща ми може да говори и да пише на корнуолски.