Том Холанд - Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

— Антикварят… — прошепна тя. — Вие ми донесохте писмата. Онези, на Томас Мур.

— Добре — изхриптя той. — Всичко се повтаря отново, ясно. Няма нищо по-ужасно за един мъж от това да бъде забравен от хубаво момиче — антикварят отново злорадо се ухили и Ребека почувства нужда да отвърне лице. Това изглежда не го засегна. Хвана ръката на момичето и когато тя се опита да се освободи, той я стисна толкова силно, че ноктите му се впиха в плътта й.

— Хайде — прошепна антикварят, — движи тези красиви крака!

— Защо?

— Аз съм послушен червей, подчинявам се и пълзя.

— На какво се подчиняваш?

— Как на какво? На безмълвните желания на моя господар и повелител.

— Повелител?

— Повелител — изплю думата мъжът. — Да, всички обичаме да имаме свой повелител, нали? — Ребека го погледна. Мъжът си мърмореше, а лицето му изглеждаше изкривено от отвращение…

Очите му се срещнаха с нейните и той оголи зъби в усмивка.

— Сега говоря като медик — рече изведнъж той. — Имаш много интересна рана на шията си — спря, вдигна косата и наклони главата й назад. Подуши раната, после я облиза с език. — М-м-м — пое дълбоко дъх, — солен и кървав вкус — великолепна смес. — Мъжът се засмя сухо и отново я дръпна за ръката. — Трябва да побързаме, затова тръгвай! Хората може да забележат.

— Да забележат какво?

Мъжът отново замърмори нещо под носа си — лигите му потекоха.

— Попитах какво ще забележат?

— За Бога, глупава кучко, не виждаш ли? — неочаквано викна мъжът и посочи назад към тълпата над трупа. — Твоята рана — той обърса слюнките от устата си, — е същата. Онова мръсно копеле уби другия, но не и теб, теб те остави жива — главата му започна да се тресе и да се люлее върху слабата шия. — Копеле — промърмори отново той, — копеле… — гласът му замря.

Ребека се спря.

— Знаете ли кой е извършил това ужасно нещо? — попита тя, сочейки към моста.

— О, да! — мъжът започна да повтаря. — О, да! О, да! О, да!

— Кой?

Антикварят премигна.

— Ти би трябвало да знаеш.

Без да се замисли, Ребека сложи ръка на шията си.

— Лорд Рътвен ли? За него ли говорите? За лорд Рътвен?

Мъжът се изкиска, после замлъкна с изкривено от злоба лице. Ребека ненадейно се дръпна и успя да се освободи.

— Оставете ме на мира — викна тя и отстъпи заднишком. Мъжът поклати странния си врат.

— Сигурен съм, че той ще иска да те види отново.

— Кой?

— Ти знаеш кой.

— Не знам. Нищо не знам. Това е невъзможно.

Мъжът се пресегна да я хване втори път за ръката и се вгледа в лицето й.

— Да пукна — прошепна той, — да пукна, ако не си страхотна. Най-страхотната, която съм му пращал. Той ще е доволен — отново изпълнена с омраза усмивка се появи на лицето му.

Започна да я дърпа по моста.

— Хайде, стига си се съпротивлява. Ще ожулиш красивата си кожа.

Онемяла, Ребека го последва.

— Лорд Рътвен — прошепна тя, — кой е той?

Мъжът се изкиска.

— Ти ме изненадваш, а си толкова учена.

— Какво искаш да кажеш?

— Че трябва да знаеш кой е бил лорд Рътвен.

— Знам за един лорд Рътвен…

— И? — мъжът се захили окуражително.

— Главен герой на…

— Да?

— На един разказ — „Вампирът“. Но това е художествена измислица…

— Наистина ли? Измислица? Така ли? — мъжът изкриви устни в зловеща ирония. — И кой го е написал?

— Човек на име Полидори.

— О! — антикварят отново се засмя и направи любезен поклон. — Такава слава, такава посмъртна слава! — той притисна лицето си към Ребека, киселият му дъх се усещаше по-силно от всякога. — И кой е бил този Полидори?

— Личният лекар на…

— Да? Да?

— На Байрон. На лорд Байрон.

Мъжът бавно кимна.

— Значи е знаел какво пише, не смяташ ли? — След тези думи хвана с две ръце лицето на Ребека. — Поне така мислеше майка ти.

Ребека го гледаше недоумяващо.

— Майка ми? — прошепна тя.

Мъжът я дръпна за ръката и тя за малко не падна.

— Да, твоята майка, разбира се, твоята майка. Хайде — измърмори той, — тръгвай, кучко.

Ребека отново се дръпна и успя да се отскубне. Затича се.

— Къде отиваш? — извика онзи след нея. Ребека не отговори, но чуваше как неговият смях я преследва. Излезе на пътя и се обърна назад. Улично движение и безлична тълпа. Нищо повече. Спря едно такси.

— За къде сте? — попита я шофьорът.

Ребека преглътна. Почувства мозъка си напълно празен. После се сети.

— Мейфеър — тихо каза тя, докато се настаняваше на задната седалка. — Улица „Феърфакс“, тринайсет — докато таксито потегляше, тя се сви и потрепери.