Джо Холдеман - Последната игра

Извиках всички и написах на снега:

Шидловска знаеше къде са подходящите инструменти на кораба. За щастие бяхме оставили всички входове отворени, преди да включим полето; те се командваха по електронен път и щяха да са здраво замразени. Донесохме един асортимент от гаечни ключове и се качихме в пилотската кабина. Той знаеше как да отвори капака, който води до помещението с бомбите. Последвах го в тръбата, широка един метър.

Нормално тук би трябвало да е съвсем тъмно, но стасис-полето осветяваше мястото със същата мъглява светлина без сенки, както извън кораба. Помещението с бомбите беше малко и за двама ни, така че останах в тръбата и наблюдавах.

Вратите на камерата бяха с „ръчно отваряне“, така че бяха лесни. Шидловска просто завъртя дръжката и ние бяхме вътре. Освобождаването нанова-бомбите от техните леговища беше нещо друго. Най-накрая той се върна в машинното отделение и донесе лост. Той освободи едната, аз другата и ги изтъркаляхме извън камерата.

Сержант Ангелов вече работеше над тях, когато ние се спуснахме обратно. Всичко, което трябваше да се направи, за да се зареди бомбата, беше да се развие детонаторът от върха и да се бръкне с нещо в цокъла му, за да се счупи забавящият механизъм и предпазителят.

Ние бързо ги занесохме до ръба, по шест души на бомба, и ги оставихме на земята една до друга, след което махнахме на четиримата, които стояха около генератора на полето. Те го вдигнаха за дръжките и го пренесоха на десет крачки в противоположна посока. Бомбите изчезнаха, като ръбът на полето се плъзна по тях.

Нямаше съмнение, че бомбите избухнаха. За няколко секунди отвън беше горещо като във вътрешността на звезда и дори стасис-полето отбеляза този факт; около една трета от него заблестя в тъмнорозово, след което отново стана сиво. Почувства се леко ускорение като в асансьор. Това значеше, че се плъзгаме надолу в кратер. Дали имаше здраво дъно. Или щяхме да потънем в разтопената скала и да бъдем хванати като муха в кехлибар — нямаше смисъл да се мисли за това. Може би, ако това станеше, щяхме да си пробием път с лазерите.

Поне дванадесет от нас.

КОЛКО ВРЕМЕ? Чарли беше напраскал това на снега пред краката ми.

Много хубав въпрос. Всичко, което знаех, беше освободената енергия от двете нова-бомби. Не знаех топлинния капацитет на скалите, които ни обкръжаваха, нито тяхната точка на топене. Написах: ЕДНА СЕДМИЦА, СВИВАМ РАМЕНЕ? ТРЯБВА ДА ПОМИСЛЯ.

Компютърът на кораба би могъл да ми каже това за хилядна от секундата, но той не действаше. Започнах да пиша уравнения на снега, опитвайки се да получа най-високата и най-ниската цифра за времето, което щеше да мине, докато температурата отвън спадне до 500°. Ангелов, чиито знания по физика бяха доста по-съвременни, правеше свои изчисления от другата страна на кораба.

Моят отговор беше между шест часа и шест дни (макар че, ако беше шест часа, околните скали трябваше да излъчват топлината като направени от чиста мед), а Ангелов получи от пет часа до четири и половина дни. Аз гласувах за шест и никой друг не получи право на глас.

Спяхме много. Чарли и Даяна играеха шах, като рисуваха символите на снега; аз не бях в състояние да поддържам променящата се позиция на фигурите в главата си. Няколко пъти проверих изчисленията си и всеки път получавах шест дни. Проверих също изчисленията на Ангелов и те изглеждаха наред, но аз настоявах на своето. Нямаше да ни навреди да стоим в костюмите си ден и половина повече. Спорехме със скъпернически стенограми по снега.

По времето, когато взривихме бомбите, бяхме останали деветнадесет. Бяхме все още деветнадесет шест дни по-късно, когато бях застанал с ръка върху изключвателя на генератора на полето. Какво ли ни чакаше там? Разбира се, бяхме избили всички таурианци на десетки километри наоколо. Но би могло да има резервни сили на по-голямо разстояние, които да чакат сега търпеливо на ръба на кратера.

Дз разделих хората равномерно по периметъра, така че да не могат да ни унищожат с един изстрел. След това, готов да го включа веднага обратно, ако нещо не потръгне, натиснах копчето.

Радиото ми още беше включено на общата честота; след цяла седмица пълна тишина ушите ми бяха безмилостно проглушени от силните и щастливи гласове на хората ми.

Стояхме на дъното на кратер с диаметър около километър и толкова дълбок. Стените му бяха от черна кора с червени пукнатини, горещи, но вече безопасни.