О. Хенри: Пролетно меню

Сарината стая се намираше в задната част на къщата. От прозореца й се виждаше само безокият, неизмазан калкан на фабриката за картонен амбалаж на съседната улица. Но не, това не беше калкан, а най-чист кристал. И през него Сара виждаше зелена ливада, осеяна със сенчести череши и брястове и оградена с малини и бели рози.

Истинските предвестници на пролетта са толкова ефирни, че окото и ухото трудно ги долавят. Някои непременно чакат да видят минзухар или цъфнал дрян, тази кинозвезда на горите, или лястовица, или дори такъв груб намек като последното сбогом на елдата и мидата, за да приемат в скучните си прегръдки Зелената царица. Ала на избраниците на старата земя новата невяста праща пряко блага вест и им казва, че те няма да бъдат завареничета, освен ако предпочитат това.

Предишното лято Сара беше прекарала на село в бе обикнала един фермер.

(Когато пишете разказ, в никакъв случай не се връщайте назад по този начин. Това е лош похват и убива интереса. Оставете разказа да върви, да върви напред.)

Сара прекара две седмици във фермата Сънибрук. Там тя се залюби с Уолтър, сина на стария фермер Франклин. Случвало се е фермери да се любят, женят и превръщат в трева и за по-кратко време. Но младият Уолтър Франклин беше модерен земеделски стопанин. Той имаше телефон дори в краварника и можеше ла предвижда точно какъв ефект ще има следващата пшеничена реколта в Канада върху картофите, засадени в лунен сумрак.

И именно по онази сумрачна, обрасла с малини пътека Уолтър я бе задирял и спечелил сърцето й. Там двамата бяха плели венец от радика за нея. И той толкова се бе възхищавал — колко красиво стоят жълтите цветчета на кафявите й коси; а тя беше оставила венеца на главата си и се бе прибрала, размахвайки сламената си шапка в ръка.

Уолтър беше обещал да се оженят през пролетта — още при първите признаци на пролетта. И Сара се върна в града да чука на машинката си.

Някой почука на вратата и прогони бляновете й за наближаващия щастлив ден. Един от келнерите носеше ръкописния проект за менюто на семейния ресторант, написан с ъгловатия почерк на Шуленберг.

Сара седна пред машината и пъхна лист във валяка. Тя беше чевръста машинописка. Обикновено написваше за час и половина двадесетте и една листи.

Днес в менюто имаше повече промени, отколкото обикновено. Супите бяха по-леки; в антретата липсваше свинско, имаше го само в печените, с гарнитура от репички. Цялото меню бе проникнато от благодатния дъх на пролетта. Агнетата, които през последните дни подскачаха по зелените хълмове, влизаха в употреба със сос, с който се отдаваше почит на техния весел живот. Песента на мидите, макар и незаглъхнала напълно, минаваше в diminuendo con amore. Тиганът вече бездействуваше зад решетката на скарата за печене. Списъкът на пайовете нарастваше неудържимо за сметка на пудингите; наденицата, увита в своето було, имаше вече приятни предсмъртни видения ведно с елдата и сладкия, но обречен на гибел кленов сироп.

Сарините пръсти танцуваха като джуджета върху летен ручей. Тя редеше едно след друго ястията и с точно око определяше на всяко съответното място съобразно дължината на названието.

Непосредствено преди десертите беше мястото на зеленчуците и варивата. Картофи и грах, аспержи с печен хляб, неизбежните домати, царевица, боб, зеле и…

Сара плачеше над листата. От дълбините на някаква свещена мъка в сърцето й бликаха сълзи и напираха в очите. Главата й клюмна върху пишещата машина; и клавишите издрънчаха сух акомпанимент на Сарините мокри хлипове.

От две седмици нямаше писмо от Уолтър, а следващото ястие в листата беше радика, радика с някакво яйце — но по дяволите яйцето! — радиката, с чиито златисти цветове Уолтър бе увенчал главата на своята парица на любовта и бъдеща булка, радиката, предвестница на пролетта и Сарина мъка на мъките, която й напомняше за най-щастливите й дни.

Мадам, нека такова нещо ви дойде до главата и ще видим тогава дали ще се подсмихвате. Нека розите „Маршал Ниел“, които ви е поднесъл Пърси в нощта, когато сте му подарили сърцето си, ви бъдат поднесени във вид на френска салата в ресторанта на Шуленберг, пък тогава ще говорим. Ако Жулиета бе видяла така опозорени символите на своята любов, сигурно много по-рано щеше да потърси смъртоносните билки на добрия билкар.

Но каква вълшебница е пролетта! В големия, студен град от камък и желязо трябваше да се изпрати вест. И нямаше кой друг да я пренесе освен малкия, сърцат вестоносец от полята с грубата зелена куртка и скромен вид. Той е истински заслужилият воин, този dent-de-lion — лъвски зъб, както го наричат френските готвачи. Разцъфтял, сплетен на венец около кафявите коси на момичето, той е пръв помощник на любовта; а млад, още гол и неразцъфнал, той отива в тенджерата, за да предаде вест от своята върховна повелителка.