О. Хенри: Приятел в нужда се познава

Когато се занимавах с продажба на железария из Запада, често „попадах“ в едно градче в Колорадо, наречено Салтийо. И винаги бях уверен, че ще си осигуря било по-малка, било по-голяма поръчка от Саймън Бел, който държеше там голям магазин за всякакви стоки. Бел беше едно от онези високи, нискогласи произведения, създадени благодарение на съюза между Запада и Юга. Той ми допадаше. Като го гледате, бихте помислили, че е роден да обира дилижанси или да пробутва наляво и надясно несъществуващи златни мини; но Бел можеше да ви продаде кутийка кабърчета или калерче конци с десеторно по-голямо търпение и любезност, отколкото всяка продавачка от универсален магазин в някой голям град.

При последното ми посещение в Салтийо имах двояка цел: да продам някои стоки и да уведомя Бел за една възможност, която, бях убеден в това, можеше да му донесе цяло състояние.

В Маунтън, град на железопътната линия Юниън Пасифик, пет пъти по-голям от Салтийо, една търговска фирма беше изправена пред провал. Макар да въртеше оживена и широка търговия, тя бе готова да се разпадне. Това се обясняваше с лошото ръководство и с навика на някои от съдружниците да играят хазарт. Положението на фирмата още не бе станало обществено достояние. Аз имах тези сведения от частен източник. Знаех, че ако се предложат пари на ръка, имуществото й би могло да се купи за около една четвърт от истинската му стойност.

Още щом пристигнах в Салтийо, отидох в магазина на Бел. Той ми кимна, усмихна се с широката си, дълго неслизаща от лицето му усмивка, продължи бавно и спокойно да отмерва бонбони на едно момиченце, сетне избиколи тезгяха и се ръкува с мен.

— Е — подзе той с неизменната си игривост при всяка моя поява тук, — ти май си дошъл да правиш снимки на планините. Сега не е сезон за продажба на железария.

Казах му каква сделка може да се направи в Маунтън. И добавих, че ако иска да се възползува от тази възможност, аз съм готов да мина с една продажба по-малко, нежели да го затрупвам с излишна стока.

— Това е добре — рече възрадван той. — На мен и без това ми се ще да пусна клони другаде, да разширя търговията. Много съм ти благодарен за тези сведения. Но… виж, ти ще ми гостуваш тази вечер в къщи, пък аз ще премисля.

Вече се свечеряваше — време, по което по големите магазини в Салтийо затваряха вратите си. Служителите на Бел прибраха сметководните книги, заключиха касата със секретна ключалка, сложиха палтата и шапките си и си тръгнаха. Бел постави катинара на голямата двойна дървена врата, след което двамата постояхме за миг, вдишвайки острия свеж планински въздух, нахлуващ откъм планинските подножия.

По улицата се зададе едър мъж и спря пред магазина. Дългите му черни мустаци, черните вежди и къдравата черна коса бяха в странен контраст със светлото му, розово лице, което бе лице на блондин. Той беше около четиридесетгодишен, носеше бяла жилетка и бяла шапка, верижка за часовник, направена от скачени златни петдоларови монети, и доста добре прилягащ му сив костюм с кройка, предпочитана най-вече от осемнадесетгодишните колежани. Той хвърли към мен бегъл недоверчив поглед, а после изгледа Бел студено и както ми се стори, някак враждебно.

— Какво, уреди ли се работата? — попита го Бел, сякаш се обръщаше към почти непознат човек.

— Дали се е уредила! — отвърна онзи с неприязнен тон. — Че аз за какво стоя тук вече две седмици? Въпросът ще бъде разрешен тази вечер. Това задоволява ли те, или имаш някакви възражения?

— Задоволява ме напълно — каза Бел. — Аз си знаех, че ще се справиш.

— Как няма да знаеш? — отвърна гиздавият, непознат мен човек. — Нима не съм ти услужвал винаги?

— Услужвал си ми — съгласи се Бел. — Както и аз. Как ти хареса хотелът?

— Храната не я бива. Но аз не пискам. Виж какво… можеш ли да ми дадеш някаква интифа как да постъпя с тази… с този случай? Знаеш, че за първи път работя в такава област.

— Не мога — отвърна Бел, след като помисли малко. — Опитвал съм какво ли не. Ще трябва сам да намериш разрешение.

— Опитвал ли си с меки ръкавици?

— Похабих хиляда чифта.

— А каиш с дебела тока?

— Не. Само веднъж понечих. И ето какво си докарах.

Бел протегна дясната си ръка. Дори в сгъстилия се здрач можах да забележа на нея дълъг белезникав белег, оставен сякаш от нокът на граблива птица или от нож, или от някакъв друг островръх предмет.

— Ясно — каза небрежно червендалестият. — Лека-полека ще намеря някакъв начин.