Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Разбира се, разбира се. Но най-вече е нужно време. Тази седмица програмата ми е съвсем плътна. Холи Рийд разчита на мен за турнира на смесени двойки в клуба. Тържествено обещах на Лиз Елман да й помогна при откриването на новата й галерия в сряда. И… Господи, за малко да забравя. Джен Талкот ще ме чака в Лос Анжелос в четвъртък за някакъв голям тридневен благотворителен турнир по голф.

— Адам, благотворителността започва от семейството. Ще трябва да стиснеш зъби и да се включиш в една малко по-различна игра.

— Добре, добре — въздъхна Адам. — Предавам се. В колко беше срещата с онзи приятел от профсъюза?

— В осем — каза строго Пит. — И не е онзи, а онази.

Адам се пооживи.

— Така ли? — Значи имаше вероятност да не е чак толкова неприятно.

— Петдесет и две годишна, сурова като алпинист и твърда като скала.

— О! — Челюстта на Адам увисна.

В слънчевата есенна утрин Джесика Форчън, облечена с рокля в пастелни цветове, закусваше пресни кифлички с мармалад. Бавно отпиваше от кафето и се наслаждаваше на песента на славеите. Тъкмо посягаше за нова кифличка, когато Адам влезе. Джесика не можа да повярва на очите си. Внукът й не само бе буден в седем и половина сутринта, но бе облечен в строг тъмносин костюм на бизнесмен. Вече не си спомняше откога не го бе виждала в официални дрехи.

Адам се ухили и целуна баба си по бузата.

— Добро утро, прекрасна. Джесика го погледна хитро.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

Адам си наля кафе, отпи малко и остави чашата.

— С удоволствие бих седнал да си поприказваме, скъпа, но нали знаеш — рано пиле, рано пее. — Той потърка длани. Чувстваше се почти нормално, след двойната доза аспирин.

— Адам Форчън, какво си намислил? — Каза го с насмешка, но, както винаги, и с обич.

— Намислил? Колко си подозрителна, бабо! — Той се наведе към нея. — И какви са ти големи очите, бабо! Какви са ти големи ушите… — Той извика от болка, когато Джесика силно му издърпа ухото.

— Трябва да има някаква причина за необичайното събитие. Не си спомням през последните двайсет години да си ставал толкова рано. Закъде си тръгнал?

— На работа. Къде отиват обикновено мъжете по това време?

— Откога си в редиците на работническата класа?

Адам се престори на възмутен.

— Толкова ли е странно, че понякога мога да отделям малко време за магазина? В края на краищата аз съм един от собствениците на компанията. Не е лошо да бъда… в течение. Да знам какво става. Особено когато Питър е в Европа, а Тру е в болница след операция на апандисита. Тази сутрин се събудих рано, в добро настроение, и реших, че трябва да отида в офиса и… Да поема част от работата. Да защитя крепостта, както се казва.

— Имаш силно развито чувство за отговорност, Адам — усмихна се Джесика. — Баща ти — мир на праха му — щеше да се гордее с теб. Както се гордея аз.

— Да. Така е. — Адам усети как вратът му пламна. Защо можеше да излъже всяка жена на този свят, освен баба си? Въздъхна. Нямаше смисъл. — Добре де, обади ми се Пит и каза веднага да… се замъкна в магазина ни в Денвър, за да спра стачката. Махмурлия съм, изтощен съм и ми предстои схватка с някаква твърдоглава профсъюзна лидерка, а нямам и най-смътна представа какво да правя.

— Сигурна съм, че ще се справиш чудесно. А задачата може да се окаже вълнуващо преживяване.

— О, Адам! Идеята ти е страхотна. Направо невероятна — възкликна Айона. — Прием в магазина след края на работното време. Значи тук, в клуба, напразно сме се тревожили, че си обърнал нова страница и от плейбой и любимец на Денвър, си се превърнал в сериозен бизнесмен.

Сините очи на Адам заблестяха.

— Докато съм в рая няма защо да обръщам нова страница.

— Непоправим си. И много очарователен. Жалко, че сме толкова стари приятели. — Айона въздъхна. — Въпреки че никога не съм обичала да вися на дълги опашки — подразни го тя.

С Айона Пул — привлекателната трийсет и четири годишна блондинка, дъщеря на Робърт Пул от „Пул Индъстрис“ — бяха приятели още от ученическите години. Тя леко се завъртя в кожения стол пред бюрото на Питър Форчън.

Седнал върху махагоновия плот, Адам се ухили.

— А само преди два дни си мислех, че докато се занимавам с проблемите на компанията, няма да имам време за никакви удоволствия.

— Ти наистина доста поработи. Сигурно не ти е било лесно ден след ден да слушаш безкрайни оплаквания. И не забравяй, че липсата на забавления би превърнала Адам в досадник — измърмори предизвикателно Айона.