Елиз Тайтъл - Адам и Ева

Джесика се изправя и тръгва към вратата с походката на младо момиче.

Внезапно спира и се обръща.

— Значи — промърморва тя, като гледа към мен, но съм сигурен, че не ме вижда. — Александър е решил, че може да ме лиши от правнуци, дори когато е в гроба. Да лиши синовете си от щастието на семейния живот. Толкова е сигурен, че момчетата му до един ще предпочетат парите пред любовта, нали? Е, просто ще трябва да изчакаме.

Загадъчна усмивка озарява лицето й. Очите ни се срещат и дъхът ми секва.

Най-после се опомням и запелтечвам:

— Предполагам… те сами… ще решат.

Тя продължава да се усмихва и сините й очи проблясват дяволито.

— Не зная.

С чувство на смътна тревога проследявам как излиза от заседателната зала.

След като вече ви разказах какво се случи, чувствам, че тревогата ми започва да нараства. Просто познавам добре Джесика — познавам ума и хитростта й… Не искам да бъда груб, но възнамерявам за днес да спрем дотук.

— Дорис, чувствам, че мигрената ми пак започва. Би ли ми донесла аспирин? Двойна доза.

— Адам? Адам, чуваш ли ме?

Адам Форчън се превъртя в леглото и захлупи възглавницата върху главата си.

— Адам? Събуди се, по дяволите, и вдигни слушалката.

Адам изстена. С мъка отмести възглавницата и без да отваря очи, пипнешком, затърси слушалката, която бе изпуснал при вдигането.

— Адам — настояваше дрезгавият глас, — важно е. Ставай!

Той хвана слушалката и неохотно я вдигна към пулсиращото си чело.

— Станах. Станах — измърмори, докато я наместваше на ухото си. — Къде е пожарът?

— Точно под теб.

— Пит? Ти ли си, Пит?

— Снощи май си прекалил с шампанското, а?

— С шампанското? Не — излъга Адам и с присвити очи погледна часовника до леглото. — Пет часа? О, не. Имам уговорка за тенис в пет и половина. — Той се протегна за шишенцето с аспирин.

— Пет часа сутринта е.

— Пет сутринта? — После малко по-силно: — Пет сутринта?! — Той рязко се надигна. — Пит… Да не би някой… да е умрял?

— Не. Никой не е умрял. Но ако не се стегнеш и не отидеш в магазина в Денвър до осем часа, ти, аз, Тру и Тейлър сме загинали.

— Без мен, Пит.

— Келехер ми съобщи, че профсъюзът ще вдигне стачка, ако не отговорим на списъка с оплаквания, изготвен от служителите.

— Келехер?

Виж какво, Адам, зная, че не си съвсем в течение на нещата, но поне името Келехер би трябвало да ти говори нещо. Той е нашият местен директор. Работи във веригата „Форчън“ от около двайсет и пет години.

— А… този Келехер. — Той бавно се отпусна назад върху възглавниците и притисна длан към челото си. Главоболието започваше отново с пълна сила.

— Изправи се, Адам! — Командата бе толкова рязка и категорична, че Адам подскочи и изпъна гръб. — А сега ме слушай внимателно. Няма да ти се наложи да вземаш никакви решения. Ще трябва просто да удържиш положението за тази седмица — да изслушаш оплакванията, да се усмихваш съчувствено, да си водиш бележки и да дадеш да се разбере, че всички техни проблеми ще бъдат сериозно обсъдени.

Адам кимна разсеяно. Беше заклещил слушалката между рамото и главата си и отчаяно се опитваше да отвори шишенцето с аспирина.

— Следиш ли мисълта ми, Адам?

— Разбира се… — Той лапна две таблетки и ги глътна без вода.

— Добре, тогава повтори! — изкомандва Пит.

Адам сбърчи чело.

— Виж какво, Пит, аз съм по-големият ти брат, а не някакъв малоумен тийнейджър, за да ми говориш така.

— Извинявай. — В гласа на Питър Форчън се долови нотка на разкаяние. — Значи в осем ще бъдеш там, нали?

— В осем?

— Вече обещах на Келехер, че ще се срещнеш с Андерсън точно в осем часа.

— Андерсън?

— Шефът на профсъюза.

— А, да. Разбира се. Андерсън. В осем.

— Магазинът в Денвър. В моя кабинет.

— В твоя кабинет. А ти защо няма да бъдеш в кабинета си, Пит?

— Защото съм в Женева. Ще остана цяла седмица. А Тру е още в болница. Така че оставаш само ти.

— Разбирам. — Мъглата бавно се вдигаше. — Мисля, че ще е най-добре да ми обясниш всичко още веднъж, Пит.

След като изслуша отново подробните инструкции, Адам съвсем се събуди.

— А не може ли Тейлър да… — започна той, но после поклати глава. — Не, от профсъюза ще го накълцат на парченца още преди обяд.

— За обяд — поправи го Пит. — Ти ще се справиш, Адам. Наистина е в твоята област.

— Бизнесът никога не е бил моя област, Пит, и ти го знаеш.

— Но това не е точно бизнес, а една от онези деликатни ситуации, в които се изисква чар, остроумие, бърза мисъл…