Сан Антонио - Торта рунтавелка

Видя един работник от мивката, облечен в комбинезон с рекламен надпис на някаква марка бензин и шапка с дълга, козирка. За пръв път някой се появяваше в тунела по време на миенето. Франк вдигна въпросително брадичка, понеже не можеше заради струите да свали страничното стъкло. Човекът носеше очила с леко оцветени стъкла, под кепето се спускаха кестеняви бакенбарди. Той вдигна бавно двете си ръце, стиснали дръжката на пистолет.

„Мамка му, най-малко 45-и калибър — осъзна Стъдър. — И със заглушител!“

Предното стъкло се пръсна, обсипаха го безброй парченца, които опариха лицето му. Разбра, че онзи е стрелял, без да се цели, просто за да се отърве от замъгленото стъкло. „Трябва да легна под таблото!“ — каза си Франк.

Но рефлексите му не бяха достатъчно бързи. Човекът С оранжевия комбинезон изстреля четири куршума от горе на долу. Първият прониза дясното око на жертвата, вторият разкъса гръкляна, а останалите два се забиха в гръдния кош.

Валяците започваха да мият задното стъкло.

Стрелецът пусна пистолета в един от големите си джобове и напусна тунела през аварийния изход между двете отделения.

ТОВА БЕШЕ ВТОРОТО УБИЙСТВО.

Срещу сградата се издига бяла сграда в колониален стил. Ливадата пред нея е яркозелена, окосена ниско като сукното на билярдна маса. По средата стърчи метален прът с американското знаме.

Когато се появяваме с нашия канареножълт кадилак севиля, един дебел негър с изправени мазни коси и потресаващо ярка тениска, в която доминира червеното, си заклаща перушината към нас, без да спира да дими с дебелата си пура, от чиято дължина Зино Давидофф би получил нервна криза.

— Америка! — казвам на Мариза и й соча сцената.

Човек може да посочи нея и да заяви: „Франция!“, Толкова е представителна за нашата скъпа татковина. Облечена е в черно дънково костюмче, изпъстрено с бяло, и светложълта блуза, а косата, вързана на конска опашка, И придава вид на ученичка, наскоро излязла от тежкарски даансион.

Баща й не е толкова изискан, макар че се е постарал. Накиприл се е в лек костюм, сив, почти бял, и черна риза. Обут е в бели патъци на бос крак.

Отивам в канцеларията, обозначена със светлинен надпис, запален дори под прежурящите лъчи на слънцето. Зад тезгяха от лакирано дърво прави сметки и си напява цифрите дърт гърбавелко с цайси в железни рамки от Времето на Джордж Вашингтон. Проверява сбора и най-сетне благоволява да вдигне нос, остър като върха на молива му и червен като от измръзване. Няма да се бръсне поне до избирането на Клинтън след време, но и брадата му няма как да порасне повече от сухата жълтеникава кожа, залепнала върху кокала на ченето му.

— Три стаи! — викам.

— Една до друга ли?

— Стига да може.

Откача от таблото три ключа с месингови номерирани висулки и ми сочи регистъра. Вписвам имената. После му бутам доларите. Старчокът ги поема благоговейно, усеща се, че в неговата скала на ценности зелените хартийки стоят между Господ Бог и Съединените американски щати.

След като пъха пачката в чекмеджето, чийто ключ виси от сбръчканата му като на препатил пуяк шия, ме пита за един ден ли сме или за повече. Отвръщам, че сме туристи и продължителността на престоя ни ще зависи от развлеченията, които ще ни предложи Гълфпорт.

— Французи ли сте?

— Безусловно.

— Така си и мислех, затова мога да ви препоръчам Ресторанта за морски дарове на брега, на една миля оттук. Казва се „Лудата лангуста“. Освен това има едно мексиканско барбекю, там поднасят великолепно месо, печено на шиш и гарнирано с черен боб, от който стават незабравими пръдни.

Благодаря му, че ме пътеводителства така любезно. Тръгваме да се настаним. По мой съвет спътниците ми носят малко багаж: всеки е взел само по едно куфарче и пътна чанта, за да си запазим свободата на движение.

Бунгалата са построени в дъга сред рядка борова гора (оттук и името на мотела). Дърветата ги изолират, макар да са близо едно до друго. Мариза слагаме по средата, между татенцето и моя милост. Половин час за настаняване и веднага тръгваме на лов.

Времето е превъзходно. Морето не е синьо, както може Да си решил, а с кафяв, доста гнуснав цвят, който ни най-малко не подканя към къпане. Духа игрив ветрец и клоните на боровете трептят под златните лъчи в края на следобеда.

Чувствам се леко разочарован. Щерката на Совьор е изключителна: вдъхновена в леглото, културна, дори с дух; а и покаялият се бандит е симпатяга, не говори много. Обаче скорошната им жалейка тегне над компанията ни. Мъката ги натиска и ги сплотява, което леко ги отделя от мен. Сякаш съм далечен роднина, дошъл за подкрепа и задължен да показва съчувствие, каквото не изпитва.