Ханс Андерсен - Елата

В гората растеше хубава малка ела. Тя си имаше чудесно място и много въздух и светлина, а наоколо растяха по-старите й другарки — ели и борове. На малката ела страшно много се искаше да порасне по-скоро. Тя не мислеше нито за топлото слънце, нито за чистия въздух, не обръщаше дори внимание и на бъбривите селски деца, които тичаха весело из гората и събираха малини и ягоди. Щом напълнеха кошничките си или пък нанижеха като маниста ягодите на тънки пръчици, децата сядаха да си починат под елата и казваха:

— Ей, че е хубава тая малка еличка!

Но такива думи еличката никак не искаше да слуша.

След година тя порасна с още едно коленце, а през другата — с още едно. Тъй е с всички ели: по броя на коленцата може винаги да се узнае на колко са години.

— Ах, да бях и аз голяма като другите дървета! — въздишаше еличката. — Тогава бих разгърнала нашироко клоните си, бих издигнала високо глава и бих гледала далече-далече по белия свят! Птиците щяха да свият гнезда в клоните ми, а духнеше ли вятър, щях и аз да кимам важно с глава като големите дървета!

И еличката не се радваше нито на слънцето, нито на птичките, нито на розовите облаци, които плуваха сутрин и вечер над нея по небето.

Зиме, когато земята се покриеше с блестяща снежна пелена, идваха зайчета, тичаха насам-натам, а понякога дори и прескачаха еличката — каква обида! Ала минаха още две зими и на третата дръвчето стана толкова високо, че зайчетата трябваше да го заобикалят.

„О, да растеш, да растеш и да станеш голямо, старо дърво — има ли на света нещо по-хубаво от това?“ — мислеше си еличката.

Всяка есен в гората идваха дървари и отсичаха най-големите дървета. Еличката винаги трепереше от страх, когато някое голямо, хубаво дърво падаше с трясък на земята. Тогава на дървото отрязваха всички клони и то ставаше тъй голо и тънко, че едва можеше да се познае. Сетне натоварваха на коли отсечените дървета и ги извозваха от гората.

Къде? Какво ставаше с тях?

Напролет, когато долитаха лястовичките и щъркелите, елата ги питаше:

— Не знаете ли къде отнесоха ония дървета? Не сте ли ги срещали? Лястовичките не знаеха нищо, ала един от щъркелите се замисли, поклати глава и каза:

— Зная, разбира се! Когато се връщах от Египет, аз срещнах по морето много нови кораби с великолепни мачти. От тях лъхаше мирис на смола. Виждаш ли сега къде са отишли твоите другарки?

— Ах, кога ще стана и аз толкова голяма, че да тръгна по морето! Но що е туй — море, на какво прилича то?

— Трябва да ти разправям надълго и нашироко — отвърна щъркелът и хвръкна.

— Радвай се на младостта си! — говореха слънчевите лъчи на еличката. — Радвай се на своя растеж и на силите, които кипят у теб.

И вятърът целуваше дръвчето, а росата го обливаше със сълзи. Но еличката не умееше да цени нищо.

Наближаваше Коледа. В гората започнаха да секат няколко съвсем млади дръвчета. Някои от тях бяха дори много по-малки от нашата еличка, която гореше от нетърпение да порасте по-скоро. Всички отрязани ели бяха чудно хубави — клоните им никой не откъсна. Натрупаха ги веднага в една кола и ги изнесоха от гората.

— Къде ли ще ги носят? — попита еличката. — Те не са по-големи от мен, а една дори е по-малка! И защо не им откъснаха клонките? Накъде ли заминаха?

— Ние знаем! Ние знаем! — изчуруликаха врабчетата. — Ние бяхме в града и надничахме през прозорците. Сега знаем къде отидоха те. О, те са на такава почит, че за туй не може и да се говори. Ние гледахме през прозореца и видяхме как сред топли стаи те стоят украсени с най-прекрасни неща — с позлатени ябълки, с медени кравайчета, с играчки и с хиляди свещи!

— А после? — попита еличката, като потрепера с всичките си клончета. — А после?

Какво стана после с тях?

— Повече не можахме нищо да видим. Ала и туй, което видяхме, беше тъй хубаво! „Може би и аз ще имам това щастие! — помисли си с радост еличката. — Да, туй е още по-хубаво, отколкото пътуването по море. Ах, колко тежко е да чакаш! Дано дойде по-скоро Коледа! Ето сега аз съм също тъй голяма, както ония ели, които отсякоха миналата година! Ах, кога ли ще легна и аз най-сетне в колата? Кога ли ще застана сред топлата стая, окръжена с всичкото великолепие? Ами после?… После навярно ще бъде още по-хубаво, иначе защо ще ме кичат? Да, разбира се, че после ще бъде още по-хубаво… Какво ли ще бъде? Ах, как ме измъчва тая неизвестност! Сама не зная що става с мен!“

— Радвай ни се! — казаха й въздухът и слънчевият лъч. — Радвай се на младостта си и на горската шир!