Ханс Андерсен: Грозното патенце

Хубаво беше извън града. Беше чудно лято. Ръждата жълтееше по полетата, овесът зеленееше. Сеното бе събрано на копи по ливадите, а щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и говореше по египетски — тоя език той беше научил от майка си. Край полетата и ливадите се простираха големи гори, а в горите имаше дълбоки езера. Да, чудно хубаво беше извън града!

На едно открито място, цял залян от слънчева светлина, се издигаше стар чифликчийски дом, обграден с дълбоки канали. От неговите стени до самата вода растяха репеи, и то толковависоко, че под някои от тях децата можеха да стоят прави, без да се навеждат. Там беше също така пусто, както и в най-дълбокия горски гъсталак. Там именно лежеше в гнездото си младата патица и мътеше патенца. Тя лежеше вече толкова отдавна, че просто й бе дотегнало да чака. Освен туй в тоя пущинак рядко й идваше някой на гости. Другите патици предпочитаха да плуват в каналите, вместо да седят под репея и да крякат с нея.

Най-сетне яйцата започнаха да се чупят едно по едно.

— Пий! Пий! — изпискваше нещо отвътре и от всяко яйце се показваше по една главичка.

— Кряк! Кряк! — каза патицата и всички патенца се събраха около нея под зелените листа и започнаха да се оглеждат на вси страни. Тяхната майка им позволяваше да гледат, колкото си искат, защото зеленият цвят действува добре на очите.

— Ах, колко голям е светът! — извикаха всички патенца. Наистина сега те се чувствуваха много по-нашироко, отколкото по-преди в яйцата.

— Да не мислите, че това е целият свят? — рече майката. — Охо, той се простира много по-надалеч, отвъд градината, чак до бостана с дините. Ала там аз никога не съм ходила. Да, а я да видим сега всички ли сте тук — продължи тя и стана. — Не, не сте всички, най-голямото яйце е още цяло-целеничко; че кога най-сетне ще се свърши това? Още малко и аз съвсем ще изгубя търпение! — И тя легна отново в гнездото.

— Е, какво има? Как отива работата? — попита я една стара патица, която беше дошла да я навести.

— Ето на, замъчила съм се с едно яйце, просто не мога да изляза наглава с него! — каза патицата. — Още не се счупва… Ала я погледни останалите, виждала ли си някога такива милички патенца? Те всички приличат досущ на баща си, а той, проклетникът, не дойде поне веднъж да ме навести.

— Я да видя яйцето, което не ще да се излюпи — рече старата патица. — Повярвай ми, това е яйце от пуйка. И мене ме излъгаха веднъж така. Напатих се от грижи и тегла с тия малки: та те всички се плашат от водата! Просто не можах да ги примамя да влязат във водата. Кряках, вряках — нищо не помага. Я ми покажи яйцето! Да, от пуйка е. Зарежи го, по-добре научи другите деца да плуват.

— Не, ще полежа още малко — отвърна младата патица. — Толкова съм лежала, ще полежа още няколко дни.

— Както искаш! — каза старата патица и си отиде. Най-сетне се счупи и голямото яйце.

— Пип! Пип! — изписка патенцето и изскочи из яйцето. Ала колко голямо и грозно беше то! Патицата го погледна и каза:

— Какво голямо пате! Никак не прилича на другите! Да не би пък да е пиле? Чакай, ще разбера това! Ще ми влезе то във водата, аз сама ще го натикам вътре.

На другия ден времето беше чудно хубаво, слънцето осветяваше всички репеи. Патицата се спусна с цялото си семейство към канала. „Пляс!“ — и тя скочи във водата.

— Кряк! Кряк! — извика тя и патенцата наскачаха едно по едно след нея. Водата ги заля презглава, ала в същата минута те изскочиха отгоре и заплуваха отлично напред; крачката им сами работеха; дори грозното сиво патенце заплува ведно с другите.

— Не, това не е пуйче — каза майката, — я колко хубаво работи с крачката си! И как право стои! Не, това е мое собствено детенце… Всъщност то дори е хубаво, ако се вгледаш в него… Кряк! Кряк! Вървете след мен, деца, аз ще ви покажа колко голям е светът, ще ви представя в птичия двор. Само стойте по-близо до мен, за да не ви настъпи някой, пък и от котки се пазете!

И те отидоха в птичия двор. Оттам се чуваше страшен шум: две семейства се биеха заради една глава от змиорка, която в края на краищата се падна на котката.

— Гледайте, тъй е винаги по света — рече майката и почеса клюна си, защото и на нея самата й се дощя глава от змиорка. — Излезте сега напред и се поклонете хубаво хей на оная стара патица: тук тя е най-главната — от испански род, затова е и толкова дебела. Вижте, тя има на крака си червено парцалче — туй е чудно красиво и е най-голямото отличие, с което може да бъде удостоена една патица. Това значи, че стопаните не искат да я изгубят и че хората и животните трябва да я различават от другите патици. Хайде, вървете и не си свивайте пръстите; възпитаното патенце ги държи разперени, както баща си и майка си. Ето тъй — вижте! А сега наведете глави и кажете „кряк“!